Безгрижно, весело цъфтя
преди добрата малка Еда.
И вдъхваше най-често тя
живец в моминската беседа;
с добри, приветливи очи
очите срещаше щастливо, —
какво душата й вгорчи?
Какво внезапно помрачи
дори и утрото красиво?
И, скрита в своята тъга,
безмълвна сякаш е сега;
приветен поглед тя не спира
на никого в очите днес;
въпросите ли не разбира,
но отговаря без адрес;
ту пламне, ту пък пребледнее,
на мъка скрита от преди
се виждат свежите следи
от сълзите, които лее.
Тъй случваше се, че дори
и той с шеги да прекалява, —
тя с пръст на устните застава,
с усмивката си го кори.
Щом някой път й подари
гердан или красива блузка,
към майка си тя в миг се спуска
подаръка да одобри
и с реверанс благодари.
Понякога пък шеговито,
когато спи той, за беда,
ще го напръска тя с вода
и ще побегне дяволито
със смях, останал да кънти.
Приятел в труд или в мечти
тя в квартиранта бе открила
и с него бе по детски мила.
Щом пламне изгревът червен
или луната се покаже,
приветливо тя „Добър ден“
и „Добър вечер“ ще му каже.
Къде туй време отлетя?
Защо тъй странно е скована
и плаха в жестовете тя?
Дори и помен не остана
днес от шегите й безброй;
беседи с него не повежда,
враг сякаш й е станал той.
Но в миг от нашия герой
очи замислени не свежда
или с моминска тръпна жар
внезапно младия хусар
тя, бедната, с любов прегръща.
Докрай обзета от страстта,
самичка своите уста
към него, пламнали, обръща;
в безсънна треска през нощта,
сама, разкаяна негласно,
сама, с вълнение ужасно,
изтръпнала пред участта,
шепти: „Какво със мене стана?
По-тъжна съм със всеки час!
Покой в душата нямам аз!
Къде, о боже, да се дяна?“
И сълзи рони тя без глас,
над себе си съвсем без власт.
Но без надзор не беше Еда.
Баща й, строг, суров старик,
Сърцето й разбрал за миг,
със подозрение я гледа.
Предчувстващ идващи беди,
започна той да я следи
и тайната разбрал май беше,
защото младият герой
видя веднъж как нервно той
напред-назад сърдит вървеше
и после, обладан от гняв,
по масата с юмрук корав
удари. И на Еда, цяла
трепереща и пребледняла,
внезапно каза: „Разбери!
С хусаря, Еда, зло те чака!
И неслучайно все по мрака
се срещате. Сега дори
ти с радост слушаш негодяя
на лошо да те учи. Зло
те чака! Ако е дошло,
аз много няма да се мая
и сам не ще се позоря —
не искам блудна дъщеря!“
На Еда сълзите изтрила:
„Кажи, защо гълчиш сега? —
продума майката с тъга. —
Тя, толкова добра и мила,
смирена бе до тия дни.
С какво сега се провини?
Виновна правиш я насила!“
А той: „Ти още я ласкай!
Аз казах своето и край!“
Измина ден и у дома,
когато вечерта настана,
със свойта мъка неразбрана
бе Еда седнала сама.
Пред нея библия лежеше.
Глава подпряла тя с ръка,
разлистваше я все така
разсеяно и пак четеше
измачканите й листа.
И тъй — в сърдечна чистота
тя с мисълта си все летеше.
Той влезе с облачно лице,
до нея седна мълчаливо
и скръсти съкрушен ръце
в страданието си горчиво.
„О, Еда, дълг неумолим
ме кара да се разделим —
хитрецът почна боязливо.
— Да чуя милия ти глас,
очите мили пак да зърна,
за сетен път тук идвам аз;
нощта земята с мрак обгърна —
тя днес ще раздели и нас.
Аз слушах как те укорява
баща ти гневен и суров.
Не! Няма моята любов
пак мъки да ти причинява!
Прости!“ Тя, дишаща едва,
изслуша тръпните слова.
„Какво мълвиш? Нима раздяла?
Завинаги ли, скъпи мой?!…“
„Ще си отида — казва той, —
ала душата си аз цяла
оставям в чистия простор
на тоя край, сред планините.
Тук към небето вдигах взор
с небесно щастие в очите.
Без тебе дневният светлик
не ще ме радва нито миг!
На чувствата си роб, злощастно
погубих аз чрез любовта
за мигновение прекрасно
на дните бъдни прелестта.
Но чуй ме! Ще говоря кратко:
ревниво погледите нас
преследваха ни всеки час
и ние с теб потайно, рядко
се срещахме. Затуй смили
се над молбата ми гореща:
о, позволи ми, позволи
последна безметежна среща!
Щом мракът спусне се навън
и в къщи всички уморени
в покой отпуснат се блажени
потопят се в тежък сън,
ще се промъкна мълчаливо
при теб. О, забрави дори
страха момински ти и живо
с ключа досаден отвори!
И цял в безмълвие печално,
докоснал устните едвам,
в целуването ни прощално
душата си ще ти отдам.“