Выбрать главу
С тъга въздъхна тихо Еда и прелъстителя загледа; защо, не знаеше сама, да му повярва не посмя тя днес. Опасността прозряла, страхът обзел я беше в миг; с душата си тя бе разбрала, че бъбри той на друг език. Лежеше библията свята и за дълга като преди напомняше. И тя, горката, притиснала я до гърди: „Не, не, — прошепна в тишината. — Защо тъй злобно, с лекота използваш мойта простота? Нима са малко прегрешения? Или отново, цяла в слух, ще се предам на изкушения? Не, остави ме, подъл дух! Не искам нови угризения.“
Врагът тъй бе го завладял, че му помогна. С ропот стана и свойта горестна печал тъй силно изрази, че жал девойката добра обхвана и тъй след миг я заболя, че в тежки сълзи се обля. Хитрецът със молби опита и с упреци я натъжи. „Побързай! Времето отлита! — към нея той се приближи, — Дай дума!“ — „О, така съм тъжна! а дам и дума ли съм длъжна? Ти днес ме съжали поне. Та аз не се владея! Не! Не зная нищо!“ Страстно, живо прегърна я, глава изви: „Ще дойда, чакай!“ — промълви и тръгна той нетърпеливо.
Покри отново нощен мрак поля и планини огромни. Вечеряла смирено пак и днес с родителите скромни, тя бързо в стаята се скри и във вратата се загледа: „Опасен гост е, разбери!“ — прошепва съвестта на Еда. Под ключ е нейната врата. С хартийки меки после тя нави къдриците в безреда и дрехите и тоя път захвърли като тежко бреме, от тежко дишащата гръд корсажа си успя да снеме и чака да слети сънят. Но полунощ е; в свойто ложе тя да заспи съвсем не може: „Ще чука той. И в тоя час!
Защо заключих всъщност аз? Тъй своенравна ще ме види. Не! Ще го пусна, — миг той с мен ще бъде и след туй сломен завинаги ще си отиде.“ Така си мисли пак за зло и от безсънното легло пристъпва тихо до вратата; резето плахо все така докосва с трепетна ръка и бавно дръпва си ръката, но пак я приближава тя, резето скръцва и кръвта застива — във внезапен спазъм се свива нейното сърце.
Тогава чуждите ръце открехнаха вратата: „Аз съм! Не бой се, Еда, отвори!“ С душа смутена тя откри, че нещо странно я изгаря — и миг не устоя дори в обятията на хусаря.
Уви! Получи през нощта така желаната победа: да превъзмогнеш любовта ти не успя, о, бедна Еда! И ето — зазори навън. Възторгът литна, сякаш сън и с него приказното щастие; и пустота отвред пълзи, и плащаш с горестни сълзи за сълзите от сладострастие. В изгряващия ден гориш от срам; на ложето фатално, глава навела, ти седиш. Вдигни лицето си печално. Не го отблъсквай, не тъжи — без теб не ще да издържи. Баща ти няма да го сплаши: съмненията ще стопи, бдителността му ще приспи и дните идни ще са ваши, и твой ще бъде до смъртта… Напразно! Сякаш не разбира — в очите му очи не спира, разтворила без звук уста и с поглед сведен към земята. Край нея думите летят, тъй както вятър в планината шуми безцелно всеки път.
Красавице, но колко дни ти от предателя страни в душата с мъка безотрадна? При първия сърдечен зов прости на нежната любов — любов коварно безпощадна.
Тъй бързо времето върви. След дни девойката смирена съвсем пред него се преви. Като сърна опитомена навсякъде я води той и ги приемат в тежък зной ту гъста сенчеста дъбрава, ту сънни борови гори или прохладни пещери, в които здрача ги сближава. Но често те в дола дълбок се спускат и подслон намират над бързоструйния поток — там сенчесто место избират върху зелената трева. Понякога в омайна сладост на коленете й той с радост поставя своята глава, очи затваря и заспива. А притаила дъх, попива замаяна дъха му цял; мухите с клонка тя отбива, додето кротко е заспал и със къдриците му гъсти играе си със детски пръсти. А щом звездите заблестят и тоя край суров задреме, тя бърза в скромния си кът в постелята да го приеме.
Но таен страх непоносим гнети девицата ми плаха. Веднъж те на брега седяха, в дола над ручея любим, един до друг пак мълчаливо. В забрава тиха заследи хусарят светлите води, пред него бягащи игриво, и клончето разцъфнал глог захвърли в бързия поток. А тя, неопитна и млада, въздъхна, наклони глава: „Така и мен ти след това, погалил ме ден-два с наслада, ще ме захвърлиш на смъртта!“ И с незлобива красота усмихна му се пак тъй близка, но скръб я в миг преобрази и от очите й сълзи потекоха без тя да иска. Но със забрадка ги изтри и постара се тя дори безгрижен, весел вид да има: „Прости безумния протест! Животът ми е сладък днес, защото твоя съм любима. И утре ти ще бъдеш с мен, и занапред са дните много. Съдбовния разлъчен ден не ще дочакам, слава богу!“