С тъга въздъхна тихо Еда
и прелъстителя загледа;
защо, не знаеше сама,
да му повярва не посмя
тя днес. Опасността прозряла,
страхът обзел я беше в миг;
с душата си тя бе разбрала,
че бъбри той на друг език.
Лежеше библията свята
и за дълга като преди
напомняше. И тя, горката,
притиснала я до гърди:
„Не, не, — прошепна в тишината. —
Защо тъй злобно, с лекота
използваш мойта простота?
Нима са малко прегрешения?
Или отново, цяла в слух,
ще се предам на изкушения?
Не, остави ме, подъл дух!
Не искам нови угризения.“
Врагът тъй бе го завладял,
че му помогна. С ропот стана
и свойта горестна печал
тъй силно изрази, че жал
девойката добра обхвана
и тъй след миг я заболя,
че в тежки сълзи се обля.
Хитрецът със молби опита
и с упреци я натъжи.
„Побързай! Времето отлита! —
към нея той се приближи, —
Дай дума!“ — „О, така съм тъжна!
а дам и дума ли съм длъжна?
Ти днес ме съжали поне.
Та аз не се владея! Не!
Не зная нищо!“ Страстно, живо
прегърна я, глава изви:
„Ще дойда, чакай!“ — промълви
и тръгна той нетърпеливо.
Покри отново нощен мрак
поля и планини огромни.
Вечеряла смирено пак
и днес с родителите скромни,
тя бързо в стаята се скри
и във вратата се загледа:
„Опасен гост е, разбери!“ —
прошепва съвестта на Еда.
Под ключ е нейната врата.
С хартийки меки после тя
нави къдриците в безреда
и дрехите и тоя път
захвърли като тежко бреме,
от тежко дишащата гръд
корсажа си успя да снеме
и чака да слети сънят.
Но полунощ е; в свойто ложе
тя да заспи съвсем не може:
„Ще чука той. И в тоя час!
Защо заключих всъщност аз?
Тъй своенравна ще ме види.
Не! Ще го пусна, — миг той с мен
ще бъде и след туй сломен
завинаги ще си отиде.“
Така си мисли пак за зло
и от безсънното легло
пристъпва тихо до вратата;
резето плахо все така
докосва с трепетна ръка
и бавно дръпва си ръката,
но пак я приближава тя,
резето скръцва и кръвта
застива — във внезапен спазъм
се свива нейното сърце.
Тогава чуждите ръце
открехнаха вратата: „Аз съм!
Не бой се, Еда, отвори!“
С душа смутена тя откри,
че нещо странно я изгаря —
и миг не устоя дори
в обятията на хусаря.
Уви! Получи през нощта
така желаната победа:
да превъзмогнеш любовта
ти не успя, о, бедна Еда!
И ето — зазори навън.
Възторгът литна, сякаш сън
и с него приказното щастие;
и пустота отвред пълзи,
и плащаш с горестни сълзи
за сълзите от сладострастие.
В изгряващия ден гориш
от срам; на ложето фатално,
глава навела, ти седиш.
Вдигни лицето си печално.
Не го отблъсквай, не тъжи —
без теб не ще да издържи.
Баща ти няма да го сплаши:
съмненията ще стопи,
бдителността му ще приспи
и дните идни ще са ваши,
и твой ще бъде до смъртта…
Напразно! Сякаш не разбира —
в очите му очи не спира,
разтворила без звук уста
и с поглед сведен към земята.
Край нея думите летят,
тъй както вятър в планината
шуми безцелно всеки път.
Красавице, но колко дни
ти от предателя страни
в душата с мъка безотрадна?
При първия сърдечен зов
прости на нежната любов —
любов коварно безпощадна.
Тъй бързо времето върви.
След дни девойката смирена
съвсем пред него се преви.
Като сърна опитомена
навсякъде я води той
и ги приемат в тежък зной
ту гъста сенчеста дъбрава,
ту сънни борови гори
или прохладни пещери,
в които здрача ги сближава.
Но често те в дола дълбок
се спускат и подслон намират
над бързоструйния поток —
там сенчесто место избират
върху зелената трева.
Понякога в омайна сладост
на коленете й той с радост
поставя своята глава,
очи затваря и заспива.
А притаила дъх, попива
замаяна дъха му цял;
мухите с клонка тя отбива,
додето кротко е заспал
и със къдриците му гъсти
играе си със детски пръсти.
А щом звездите заблестят
и тоя край суров задреме,
тя бърза в скромния си кът
в постелята да го приеме.
Но таен страх непоносим
гнети девицата ми плаха.
Веднъж те на брега седяха,
в дола над ручея любим,
един до друг пак мълчаливо.
В забрава тиха заследи
хусарят светлите води,
пред него бягащи игриво,
и клончето разцъфнал глог
захвърли в бързия поток.
А тя, неопитна и млада,
въздъхна, наклони глава:
„Така и мен ти след това,
погалил ме ден-два с наслада,
ще ме захвърлиш на смъртта!“
И с незлобива красота
усмихна му се пак тъй близка,
но скръб я в миг преобрази
и от очите й сълзи
потекоха без тя да иска.
Но със забрадка ги изтри
и постара се тя дори
безгрижен, весел вид да има:
„Прости безумния протест!
Животът ми е сладък днес,
защото твоя съм любима.
И утре ти ще бъдеш с мен,
и занапред са дните много.
Съдбовния разлъчен ден
не ще дочакам, слава богу!“