С невинно нежния си лик
смущаваше го ежечасно
и угризения за миг
пробуждаха се в него властно.
Но често скука, за беда,
от любовта й го гнетеше.
Като щастлива свобода
мига разделен той зовеше.
И не напразно!
Шведът пак
мира не спазва и налита
на руския победен стяг,
в неравна бран да го изпита.
И ето, вече през Кюмен
войска прехвърля се гръмовна, —
война, война! О, идващ ден —
ден на раздялата съдбовна.
Изплака своето сърце
и с бледно, сенчесто лице
от подготовката им Еда
разбира: краят е това!
Хитрецът даже без слова
не смее миг да я загледа.
И ето, в нощния покой
за сетен път с душа унила
отива днес при свойта мила.
Напразно я целува той
и утешава я безгласно.
Безчувствена за любовта,
милувките приема тя,
но безответно, безучастно.
И няма повече мечти…
Нощта мъчително почти
в безмълвна горест те прекарват.
На път зове денят огрян
и вече коня оседлан
на воина готов докарват
и го възсяда той. А тя
стои пред своята врата
с тъга, стаена във очите.
Девойко хубава, прости!
В далечината път блести —
препуска той. Зад планините
да би го зърнала поне…
Тя, паднала на колене,
ръце повдигна към небето,
след него после ги простря
и чело във прахта опря
със стон, разкъсващ й сърцето.
Скова потоците студът
и пак над стръмнините сипи
сред планините те висят
в огромни ледени масиви.
Изпод натрупалия сняг
тук-там с глави във висините
скали чернеят над скалите.
В мъгла вълнисто-сива
пак небето скри се. Засвистяха
виелици над всяка стряха.
Какво ли Еда сполетя?
Помръкна взорът чист.
И тя съвсем на Еда не прилича.
Как вехне тъжно в младостта
и как без укор се обрича!
Тъй бледа, не като преди,
тя в мъката си безнадеждна
все пред прозореца седи.
И бурята навън метежна
със безразличен взор следи
и мисли си: „При мен го няма;
животът ми така горчи!
Кога ли ще го облекчи
смъртта? И бурята голяма
следите ми ще заличи?
Кога, кога за сън последен
ще ме обгърне гробът мен?
И с преспи бели вятър леден
ще го засипва ден след ден?“
А гробището — кръст до кръст
и гроб до гроб околовръст —
неволно погледа потиска.
По края (вижда се едва,
обрасла с храсти и трева)
ограда се издига ниска.
Намери Еда тук смъртта,
отдавна легна тя в пръстта.
И кой сега ще я подири,
кой с болка ще я навести?
Тук пустота отвред кънти
и само вятър тихо свири,
и хвойната едва трепти.
Епилог
Ти покорен си, край гранитен!
На Рус изпита пак мощта
и няма до отстъпи тя,
макар с вражда да си наситен!
Дойде денят на вечен плен,
но на народа паднал — слава!
Към свободата устремен
до край безстрашно се сражава.
От всяка виснала скала
над нас куршумен дъжд валя;
покой от финските селяци
не вкуси изранена рат
и честно ножът им облят
бе в кръв от нейните биваци!
Напразно беше! Чуден лед
скова Ботническия залив;
от ужас бе Нептун обзет.
Как изумиха се навред
в света народите, видели
как ледената стръмнина
на полковете под нозете
превърнала се бе в стена
на Швеция пред бреговете!
И как Стокхолм изтръпна цял,
щом, вдигнат мощно на крилете,
орелът руски полетял,
напомнящ онзи от Полтава!
И покориха се. Не аз
певецът, непознаващ слава,
за храбрите ще пея с глас.
Дете на музите и боя,
Давидов, ще запееш ти.
Венецът лавров на героя
върху челото ти блести.
Видя ти финските гранити,
с кръвта на храбрите умити,
че там воюва в славни дни.
Отново лирата хвани ти
и подвизите си спомни!