Подобно свидетелство е особено важно, защото днес ние — поради своето изкушено от съвременната литература съзнание — не сме в състояние да почувствуваме и оценим достатъчно тъкмо информационната свежест и оригиналност на „логическото“ и „математическото“ в творчеството на По — това, което го е отделяло благоприятно на фона на тогавашната литература. По същите причини — на фона на реалистичния аналитизъм и рационализъм — днес по-силно впечатление в неговите творби като че ли прави мистериозното, халюцинациите, „ненаучното“.
Бодлер също нееднократно подчертава тази особеност на таланта на По: „…той подчинява вдъхновението на метода и най-строгия анализ“3.
Още първият разказ — „Ръкопис, намерен в бутилка“4, с който Едгар По печели награда на конкурс на списание „Baltimore Saturday Visiter“ през 1831 г. (разказът е публикуван през 1833 г.) и по този начин влиза „официално“ в литературата, е фантастичен. Това е фантастика мрачна (готическа), оригинално използуване на стария и така обичан от романтиците мотив за летящия холандец. (За сравнение нека припомним, че известният авантюристичен роман на ужаса „Корабьт-призрак“ на капитан Ф. Мариьт, който нашироко развива тази легенда, излиза през 1839 г.). Още тук младият писател използува принципа на незавършеност и недоизказаност, на „подводно течение на смисъла“, който по-късно ще получи широко приложение и в „ужасните“, и в „логическите“ му разкази и — в ущърб на художествено-естетическото внушение — ще бъде пренебрегван от многобройните му последователи.
Днес — след неизбежното пресяване на времето — името на Едгар По се свързва главно с два типа разкази, които съгласно традицията5 можем да наречем „разкази на ужаса“ (нерядко разобличен и пародиран) и „логически разкази“ (понятие по-подходящо и по-широко от „детективски“). При това границата между тях е условна: ужасът прониква в логическото, а логиката — в описанието на ужаса. Своеобразието на Едгар По като фантаст е в това, че се намира на границата на старата „готическа“ фантастика на ужаса и зараждащата се научна фантастика: че ги свързва, осъществявайки оригинален преход между тях. Интересното е именно това зараждане на новото в недрата на старото: приемствеността в жанрово-трансформационните процеси на фантастиката — и още по-интересна с това, че се осъществява в сравнително кратък период и в творчеството на един автор. Наистина, Едгар По остава главно във фантастиката на ужаса, там създава шедьоври като „Падението на дома Ъшър“ и „Лигея“. Но това не бива да ни пречи да видим и зараждането на новото: пионерския подтик, който По дава на научната фантастика и който ще бъде по-късно по-цялостно реализиран от други автори.
Познавачите на фантастиката ще ни напомнят, че още през 1818 г., Мери Шели издава романа „Франкенщайн или новият Прометей“, който е едновременно и история на ужаса (свързана с готическата традиция), и философска притча в духа на Просвещението, и донякъде научна фантастика. Все пак, струва ми се, тъкмо елементът на научна фантастика е най-малък и проблематичен. Затова, без да пренебрегваме постижението на младата жена на Шели, което, макар и с твърде скромни художествени достойнства, благодарение на своята кинематографичност обогатява жанра с един много популярен герой, е по-добре да потърсим органичната поява на новия жанр в творчеството на един голям писател, предразположен към това от обективните условия и спецификата на собствения си талант.
По силата на утвърдена традиционна асоциация понятието „научна фантастика“ се свързва с името на Жул Верн.
Но самият Жул Верн не крие своя дълг към Едгар По — и сам го поздравява като „le créateur du roman merveilleux — scientifique“. Не е трудно да забележим влиянието на Едгар По — особено върху историите с балони, с които Жул Верн започва своето творчество. За сравнение:
— през 1835 г. Едгар По публикува „Необикновените приключения на някой си Ханс Пфаал“;
— през 1844 г. — „Удивителна новост“ („Балонът-измислица“);
— през 1849 г. — Mellonta tauta;
— през 1851 г. Жул Верн пише разказа „Пътешествие с балон“;
— през 1863 г. — романа „Пет седмици с балон“.
5
W. F. Taylor, The Story of American Letters, Chicago, 1956, p. 114, проф. Тейлър говори още и за „разкази за красотата“ и „хумористични разкази“; без да спорим, вземаме само първите два вида.