Какви са особеностите на фантастиката на ужаса на Едгар По? Какво място заема тя в готическата традиция?
Доколко и в какъв смисъл можем да говорим за научна фантастика у По? Какви са особеностите й и как се извършва преходът?
Не всички „ужасни“ разкази на Едгар По са фантастични — достатъчно е да споменем „Кладенецът и махалото“, „Черната котка“ или „Береника“. Но повечето от тях са повече или по-малко такива — лесно обяснимо от спецификата на жанра (над почти цялото белетристично творчество на По лежи някакъв мрачно-зловещ отпечатък, витае скръбно-болезнено-тайнствена атмосфера). Тук бихме могли да припомним някои точни забележки от статията на Уолтър Скот „За свръхестественото в литературата“:
„Нито един от източниците на романтическата фантастика не е толкова дълбок, никое друго средство не може да възбуди завладяващия интерес, който така се стремят да постигнат авторите на този вид литература, както влечението на човека към свръхестественото. То е присъщо на всички класи на нашето общество и може би най-много обхванати от него са онези хора, които са усвоили донякъде скептичен поглед към предмета… Сама по себе си вярата във свръхестественото… е тясно свързана и със закономерностите на самата човешка природа…“6
Без претенции за изчерпателност, в „ужасните“ разкази на По можем да набележим няколко характерни мотива:
— преждевременно погребение (много популярен мотив);
— различни „научни“ опити (хипноза, месмерически транс, галваническо възкресение), извършвани с умиращи или умрели: смисълът им е в релативизирането на границата живот-смърт. (Както се казва в разказа „Преждевременно погребение“: „Границите между живота и смъртта са тъмни и твърде приблизителни. Кой може да каже къде завършва едното и започва другото?“);
— побеждаване на смъртта чрез силата на любовта — своеобразно възвръщане от смъртта; от предишния мотив се отличава по това, че „опитът“ се извършва без никаква намеса;
— странна болест, болезнена чувствителност, тайнствена връзка с околния свят, който като че ли също притежава чувствителност; усет за смъртта, постепенно преминаване в небитието, дори описване на усещанията след смъртта;
— намеса на демонични сили (но не директно);
— ужасно, гибелно природно явление (стихия, бедствие) — в псевдодокументален и поетично-алегоричен вид;
— престъпление (нечовешка жестокост), извършено под натиска на някакъв вътрешен бяс, на тъмни подсъзнателни сили, които не могат да бъдат овладени.
Както се вижда, повечето от мотивите съдържат свръхестествено или се докосват до него. Повечето от тях са фокусирани в основния за всяка фантастика на ужаса проблем: границата живот-смърт. Те дискутират непроницаемостта/проницаемостта на тази най-важна и най-страшна граница за човека, която открай време го е плашила, привличала и провокирала да я нарушава.
Във всеки от посочените мотиви могат да се срещнат разкази в различна естетическа модалност: трагично-ужасни, пародийно-комични и трагикомични (черен хумор). Единственото изключение прави мотивът за любовта, побеждаваща смъртта — всички произведения от този вид са поетично-трагични (има неща, с които дори По не се шегува и подиграва). Въпросът е там, че По обича да пародира и да се самопародира — не е лесно да се разбере дали пресилването е пародийно, или сериозно; балансирането между трагично и комично, гротескно и алегорично е основна естетическа характеристика на белетристиката на По. Не е трудно да набележим две успоредни колони от разкази, разработващи сходен мотив, но в различна естетическа тоналност:
„Метценгерщайн“ — „Не залагай главата си на дявола“.
„Балонът-измислица“ — „Невероятните приключения на някой си Ханс Пфаал“.
„Спускане в Маелстръом“ — „Сфинксът“,
„Истината в случая с господин Валдемар“ — „Разговор с мумията“.
„Маската на Червената смърт“ — „Крал Чума“ и пр.
Някои „ужасни“ истории на По са писани под явното влияние на немската (готическата) школа: например „Метценгерщайн“ отначало е бил публикуван с подзаглавие „Подражание от немски“. За един млад литератор, който иска да си пробие път, съществуващите литературни конвенции, вкусът и очакванията на публиката далеч не са без значение. По това време литературните издания са пълни с всевъзможни „страшни“ истории, а вестниците — с описание на месмерически опити, случаи на преждевременно погребани, полети с балони и пр. — т.е. — в определен смисъл разказите на По не са чак толкова измислени и невероятни. Когато в 1835 г. редакторът на „Messenger“ изразява своето възмущение от ужасите на „Береника“, Едгар По отговаря с писмо, където ясно аргументира своите съображения: