На Синтия
Уилям Джеймс описва човек, който под въздействието на райски газ имал следното преживяване: когато бил в упоено състояние, той знаел тайната на вселената, но когато идвал на себе си, се оказвало, че я е забравил. Веднъж, след огромно усилие, успял да запише тайната, преди видението да изчезне.
Когато се съвзел напълно, се втурнал да види какво е записал. Ето какво било: „Навсякъде се е просмукала миризма на петрол.“
Бъртран Ръсел, „История на западната философия“
На север
През зимата от Осло до Хамерфест се стига с автобус за трийсетина часа, макар че защо на някой би му хрумнало да ходи в Хамерфест през зимата е въпрос, който си заслужава да се разгледа. Намира се на края на света, най-северната точка на Европа, отдалечен е от Лондон, колкото Лондон от Тунис. Това е място с тъмни и жестоки зими, където слънцето потъва в Арктическия океан през ноември и после не се появява цели десет седмици.
Исках да видя Северното сияние. Освен това, от дълго време хранех смътно желание да разбера от личен опит какъв е животът на такова далечно и сурово място. В Англия, у дома, с чаша уиски и географски атлас, идеята ми се бе сторила страхотна. Сега обаче, докато подбирах пътя си през сивата киша на Осло, в средата на декември, започвах да изпитвам съмнения.
Нещата не тръгнаха добре. Успах се в хотела, пропуснах закуската и трябваше да се намъкна в дрехите презглава. Не успях да намеря такси и се наложи да влача нелепо тежката си чанта цели осем преки през кишата, до централната автогара. Срещнах огромни трудности, докато убедих персонала на Кредиткасен Банк на „Карл Йоханс Гате“ да ми осребри достатъчно туристически чекове, за да платя невероятните 1200 крони за автобусен билет — просто отказваха да схванат, че Уилям Макгайър Брайсън от паспорта ми и Бил Брайсън от туристическите чекове са едно и също лице, така че пристигнах на автогарата две минути преди заминаването, задъхан и запотен от безкрайното усилие, което е моят живот, а момичето на гишето за билети ми каза, че от резервацията ми няма и помен.
— Това не се случва — заявих аз. — Все още съм си у дома, в Англия, и се радвам на Коледа. Ще ми налееш ли още малко портвайн, скъпа?
Всъщност казах:
— Трябва да има някаква грешка. Моля, проверете пак.
Момичето прегледа пътническия манифест.
— Не, господин Брайсън, името ви го няма.
Само че аз го видях, обърнато наопаки.
— Ето го, второто от долу нагоре.
— Не — прецени момичето. — Тук пише Бернт Бьорнсон. Това е норвежко име.
— Не пише Бернт Бьорнсон. Пише Бил Брайсън. Погледнете „л“-то. Госпожице, моля ви!
Само че на нея такива номера не й минаваха.
— Ако изпусна този автобус, кога е следващият?
— Следващата седмица по същото време.
Чудесно!
— Госпожице, повярвайте ми, пише Бил Брайсън.
— Не, не пише.
— Вижте… идвам чак от Англия. Нося лекарства, с които може да се спаси животът на едно дете. — Не се хвана. — Искам да видя шефа ви.
— Той е в Ставангер.
— Ето какво. Направих резервацията си по телефона. Ако не ме качите на този автобус, ще напиша писмо на шефа ви, с което ще хвърля сянка върху кариерата ви до края на столетието. — Това явно не я разтревожи. Тогава ми хрумна нещо друго: — Ако този Бернт Бьорнсон не се появи, мога ли да взема неговото място?
— Разбира се.
Защо ли не се сещам за тези неща в самото начало, за да си пестя тревогите?
— Благодаря — казах и помъкнах чантата си навън.
Автобусът беше огромен, на две нива, като американски „Грейхаунд“, но само половината от горния етаж имаше седалки и прозорци. Останалото беше плътен алуминий, скрит под обезпокоително психарска рисунка на галактически пейзаж, като корица на евтин научнофантастичен роман, с надпис „Експрес 2000“, изписан с огнени букви върху опашка на комета. В пристъп на краткотрайно замайване си помислих, че в задната затворена част може да има нещо като спално помещение, в което, като дойде време за лягане, ще бъдем въведени от стюардеса, която ще ни покани да си изберем койка. Бях готов да платя всякаква сума за такъв вариант. Оказа се, че съм се заблудил. Задната част, както и цялото пространство под нас, беше за багаж. „Експрес 2000“ се оказа камион за дълги разстояния, с пътници.
Потеглихме точно на обяд. Бързо си дадох сметка, че всичко в този автобус е създадено за неудобство. Седях до отоплението, така че, докато ледените течения облъхваха горните части на тялото ми, левият ми крак толкова се нагорещи, че чувах как космите по него пращят като запалени. Седалките бяха измислени от джудже, което иска да си отмъсти на хората с нормален ръст — няма друго обяснение. Младият човек отпред беше спуснал облегалката си толкова назад, че главата му висеше буквално в скута ми. Четеше комикс, озаглавен „_Tommy og Tigrn_“, a от физиономията му човек можеше да се убеди, че Господ има чувство за хумор. Моята собствена облегалка беше килната под особен ъгъл, който моментално предизвикваше трайни болки във врата. Отстрани имаше лост, с който, предположих, че би могла да се нагласи в по-удобно положение, но от дълъг опит знаех, че ако го докосна дори несъзнателно, седалката ще се стовари назад и ще счупи капачките на симпатичната възрастна госпожа зад мен, така че го оставих на мира. Жената, до която седях, явно ветеран от множество подобни походи в далечния Север, измъкна куп списания, салфетки, таблетки за гърло, мехлеми, кремове и фруктови бонбонки, мушна всичко това в джоба на облегалката пред себе си, уви се с одеяло и спа почти непрекъснато през цялото пътуване.