Мина ми през ум, че това е като да се пенсионираш. Дори при разходките си започнах да вземам със себе си малък бележник и да водя безсмислен дневник на движенията си през деня, точно както правеше баща ми, когато се пенсионира. Всеки ден отиваше в закусвалнята в местния супермаркет и, ако минеш край него, виждаш, че пише в бележника си. След като умря, намерихме цял шкаф с такива бележници. Всички те бяха пълни с изречения от рода:
„4 януари. Отидох до супермаркета. Изпих две чаши кафе, без кофеин. Времето — меко.“
Изведнъж разбрах за какво става дума.
Малко по малко започнах да се срещам с хора. В „Кокен“, пощата и банката започнаха да ме разпознават и да ме удостояват с боязливи кимвания за поздрав. Превърнах се в неразделна част от барчето в хотела, където явно ме смятаха за безобиден ексцентрик, човекът от Англия, който не ще и не ще да си отиде.
Един ден, когато нямах абсолютно нищо за правене, отидох и се видях с кмета. Казах му, че съм журналист, но всъщност просто искам да поговоря с някого. Имаше лице на погребален агент, носеше джинси и синя работническа риза, което му придаваше обезпокоителния вид на затворник в отпуск, но иначе беше добър човек. Полека-лека сподели с мен проблемите на местната икономика, а преди да се разделим, ми каза:
— Трябва да дойдеш у дома някоя вечер. Имам шестнайсетгодишна дъщеря.
— Боже мой, невероятно любезно от твоя страна, но имам щастлив брак.
— Тя би искала да упражнява английския си.
О, бих отишъл, но покана така и не последва. След срещата отидох в „Кокен“ и написах в дневника си:
„Разговарях с кмета. Времето — студено“.
Една неделя дочух в хотела мъж на моите години да говори със собственика на норвежки, а с децата си на британски английски. Името му беше Иън Тонкин. Беше англичанин, женен за момиче от Хамерфест, и сега преподаваше английски в местната гимназия. Той и жена му, Пеги, ме поканиха у дома си на вечеря, нахраниха ме пребогато с еленско месо (невероятно вкусно) и диви къпини (тайнствени, но също вкусни) и бяха самата любезност, като изразяваха съжалението си, че нямам късмет със Северното сияние.
— Трябваше да го видиш преди Коледа… о, страхотно беше — казаха ми те.
Пеги ми разказа една тъжна история. През 1944 година, оттеглящите се германци решили да лишат напредващата руска армия от подслон и изгорили града. Жителите били евакуирани с кораб, за да прекарат остатъка от войната сред чужденци. Когато корабите напускали пристанището, бащата на Пеги извадил от джоба си ключовете от къщата им и ги хвърлил през борда, после въздъхнал и казал: „Е, вече няма да ни трябват“. След войната хората се върнали в Хамерфест и видели, че е останала само църквата. С голи ръце и почти нищо друго построили града си отново, къща по къща. Може и да не е било кой знае какво, може и да е на края на света, но градчето си било тяхно и те го обичали, а аз не мисля, че някога съм се възхищавал повече, на която и да е група хора.
От Пеги, Иън и други, с които се запознах, научих всичко за града — за тежкото положение на рибната индустрия, от която всички зависят по един или друг начин, за вълнуващото дело за убийство от предишната година, за обвиненията в некомпетентност във връзка с разчистването на снега. Започнах да се чувствам ангажиран. Присъствието ми там ми се струваше абсолютно естествено, а истинският ми живот в Англия започна да изглежда далечен и подобен на сън.
Случи се на шестнайсетия ми ден в Хамерфест. Връщах се от носа, след сутрешната разходка, когато насред едно късче безоблачно небе над града се появи ефирен облак с много цветове — розово, зелено, синьо, бледо лилаво. Трепкаше и сякаш се виеше. Постепенно зае цялото небе. Изглеждаше някак мазно, като цветните петна, които се виждат в локва петрол. Гледах го, загубил ума и дума.
Бях чел, че Северното сияние се появява много високо в атмосферата, на около 300 километра или нещо такова, но ми изглеждаше, сякаш е спуснато точно над града. Има два вида Северно сияние — завесите, подобни на трепкащи паяжини, които всеки е виждал на снимка, и доста по-редките газови облаци, каквито наблюдавах сега. Никога не са еднакви. Понякога се извиват като венец по небето, като дим в аеродинамичен тунел, и се движат с невероятна скорост, понякога висят като ефирни драперии или блестящи копия светлина, а много рядко — може би един или два пъти в живота — пропълзяват от всички краища на хоризонта и се сливат над главата като зрелищни, безшумни експлозии от светлина и цвят.