Сутринта се върнах на автогарата и опитах да разбера какви автобуси има за Белград, но момичето зад гишето беше така увлечено в разговор с някого по телефона, че явно нямаше намерение да дава никаква информация. Чаках доста време, дори пророних няколко думи през дупката в стъклото, но то ми хвърли празен поглед и продължи да говори и да увива кабела на слушалката около пръста си. Най-накрая се отдалечих и разбрах как да взема автобуса, като разпитах шофьорите.
Пътуването до Белград отне осем часа и се оказа дори още по-бавно, горещо и отегчително от автобуса предния ден. Седях до мъж, чиято грижа за личната хигиена беше далеч от общоприетите разбирания и целия следобед съжалявах, че не знам как е на сърбохърватски: „Извинете, но краката ви леко намирисват. Бихте ли ги извадили през прозореца?“ Постепенно, за да се спася от вонята, изпаднах в безмозъчната забрава, която все по-често и по-често ме поддържаше в периодите на пътуване от място на място, и търпеливо зачаках през предното стъкло на автобуса да се покаже Белград.
Слязох от автобуса с усещането, че съм измамен. Пътуването ми бе отнело два дни, без изобщо да преживея приключението на безумните скорости, за което си бях мечтал. Намерих стая в старомоден хотел, наречен „Екселсиор“, доста скъп, но комфортен, и незабавно се заех с обичайното проучване на града. Скитах наоколо два дни и установих, че не си спомням почти нищо от Белград. В името на доброто старо време опитах да намеря хотела, в който бяхме отседнали с Кац, с идеята да вечерям на терасата, ако още съществува, но скоро осъзнах, че търсенето е безнадеждна работа. Просто не си спомнях достатъчно подробности, за да знам откъде да започна да търся в такъв голям град.
Въпреки всичко харесах Белград. По характера си това е типичният средноевропейски град — дълги булеварди със солидни, мрачни пет и шестетажни сгради, изпъстрени с паркове и монументални постройки с медни куполи. Отчетливо се долавяше мъртвата хватка на централното планиране навсякъде, но наред с това и освежаващ недостиг на западни фирми — „Макдоналдс“, „Бенетон“ и други подобни.
Нямаше кой знае какво за правене в Белград. Обходих главните търговски улици и отидох в голям парк, наречен „Кале мегдан“, построен около стара крепост и спретнато аранжиран с дървета, пейки и статуи на югославски и по-специално, сръбски герои. На повечето пейки седяха мъже, наведени над шахматни дъски, заобиколени от зяпачи, които необезпокоявано даваха съвети и на двамата играчи. В края на парка имаше тераса, от която се простираше изглед към града и мястото, на което реките Сава и Дунав се сливат, за да оформят една истинска голяма река.
Един следобед походих малко до едно гористо, неравно имение, в което е бил щабът на Тито и в което сега той е погребан. Дълга пътека водеше до мавзолея. Бях единственият посетител и нямаше кой знае какво да се види. Тито не беше запазен — както се и надявах — под стъклен похлупак. Беше безопасно скрит под мраморна плоча, отрупана със свежи венци и цветя. Край гробницата стоеше „мирно“ един-единствен войник, отчайващо млад, отегчен и притеснен. Явно беше длъжен да гледа право напред, но виждах как ме следи с очи, докато обикалях помещението и имах ужасното чувство, че посещението ми е кулминацията на деня му. „И за мен“ — промърморих.
Излязох навън и изведнъж усетих тежестта на незнанието какво да правя със себе си. Пред мен се разстилаше панорамна гледка към един град, който не държах особено да проуча. През по-голямата част от следобеда седях в един парк и гледах как млади родители люлеят децата си на люлки. Непрекъснато си повтарях да стана и да отида да правя нещо, но краката ми не реагираха, а и бездруго исках единствено да седя и да гледам как си играят децата. Осъзнах след малко, че ме е обзела носталгия по дома. Боже мой.
На следващия ден се събудих в по-добро състояние на духа. Днес щеше да се сбъдне една моя стара мечта. Щях да се возя в спален вагон първа класа от една европейска столица до друга. Това от доста време ми се бе струвало, че е върхът на лукса, така че закусих в ресторанта на „Екселсиор“ със спокойното самочувствие на човек, чието време е дошло. Планът ми беше да купя билета веднага след закуска и после да прекарам деня по музеите, а вечерта да отида на гарата и да заема мястото си сред разорените херцогини, двойниците на Еркюл Поаро и другите екзотични типове, които, мислех си, все още пътуват в спални вагони първа класа в този край на света.
Пиколото ми каза да не си купувам билет на гарата. „Там е пълен хаос“ — обясни той и поклати тъжно глава. По-добре било да отида в централното бюро на „Спутник“, държавната пътническа агенция, където бих могъл да направя резервацията при относително спокойствие.