В бюрото на „Спутник“ имаше порядък, но беше недружелюбно и пълно с бавни опашки. Най-напред трябваше да изчакам една опашка, за да разбера на коя опашка да се наредя. След това се наредих на опашката за спални места, но такива, както ми обясни някакъв злокобен екземпляр, маскирал се като жена на средна възраст, нямало за седмици напред и никаква сума пари не можела да ми осигури такова толкова късно. Е, още една мечта изчезва с грохот в тоалетната чиния на живота, помислих си мрачно. Жената ме насочи към трета опашка, където може би, ще успея да си намеря седящо място, ако имам късмет, но махването на ръката й ми подсказа, че това е малко вероятно. Оказа се права. Без да съм намерил и седящо място, отново се наредих на първата опашка, за да разбера дали няма някакви други опашки, които да изчакам, без да е безполезно. Момичето на гишето, което се оказва единственото приветливо създание в цялото бюро, ми каза, че би трябвало да се наредя за самолетен билет, защото полетите били почти толкова евтини, колкото и влака. Наредих се на опашката за самолетни билети, която беше изключително дълга и бавна, и когато дойде редът ми, открих — ха, ха, ха, — че опашката за самолетни билети не била тази, а онази вляво. И така, наредих се на опашката за самолетни билети и в края на краищата открих, че няма и свободни места за полетите нито в същия ден, нито на следващия.
Обземаше ме чувство на безпомощна фрустрация, следвано по петите от плачлива паника. Бях прекарал там близо два часа. Обясних на момичето, колкото мога по-търпеливо, че трябва да стигна до София най-късно на следващия ден, заради визата ми. Тя ме погледна така, все едно ми казва: „Защо, мамка му, смяташ, че трябва да ми пука?“, но все пак обеща да ме включи в листата на чакащите за вечерния полет и ми каза да се върна в четири часа.
Отидох до автогарата с надеждата по чудо да има автобус за София. Автогарата беше абсолютен хаос — край всяка каса за билети имаше тълпа, хора седяха върху купчини куфари, чакаха тревожно или се включваха в малки локализирани бунтове, когато пристигнеше автобус. Въздухът изпълваше говор на десетина езика. Всички надписи бяха на кирилица. Разгледах разписанията, окачени на стената, но нямах никаква представа как изглежда „София“ на кирилица. Изведнъж идеята да съм невинен и свободен в чужда страна престана да ми се струва екзотична и привлекателна. Дори не можех да разпозная гишето за информация. Бях безпомощен като малко дете.
Докато разбера, че няма автобуси за София, мина по-голямата част от следобеда. Най-добрият ми шанс бил да хвана автобус за Ниш, после друг, до Димитровград, на границата с България, и да се надявам там да хвана някакъв транспорт за последните шейсетина километра, до София. Всичко това би отнело поне три дни, но вече толкова горях от желание да се махна от Югославия и да замина за друга страна, че купих билет за Ниш, за 12 долара, мушнах го в джоба си и се върнах с натежали крака в бюрото на „Спутник“.
Стигнах две секунди след като удари четири. Зад компютъра за резервации на самолетни билети сега седеше друго момиче. Описах ситуацията и момичето потърси името ми в листата на чакащите. След миг ме информира, че името ми не е в списъка. Погледнах я като човек, който току-що е загубил работата си, откраднали са му колата, а сега научава, че жена му е избягала с най-добрия му приятел. Казах:
— Какво?
Обясни ми, че нямало никакво значение, защото за вечерния полет все още имало предостатъчно места.
Казах:
— Какво?
Момичето ме изгледа с подчертано безразличие. Билетът до София струвал 112 долара. Искам ли?
Дали искам билет? Папата католик ли е? „Бети Форд“ клиника ли е?
— Да — отговорих.
Момичето натрака нещо на клавиатурата и след миг имах издаден билет. Обля ме вълна на облекчение. Щях да съм в София за вечеря, или поне за нощна закуска. Махах се от Белград. Ура!
Излязох вън и спрях такси.
— Към летището — казах на шофьора и се строполих на задната седалка, докато колата потегляше. Надигнах се и видях, че е млад, весел и накриви шапката си хъшлашки. Караше като умопобъркан. Беше страхотно.
София
Очаквах България с нетърпение. Това определено беше най-интересното, макар и не най-комфортното място, което бяхме посетили с Кац.
Спомням си, че София беше град с широки булеварди, а уличното движение беше толкова оскъдно, че хората се разхождаха по средата им и се отдръпваха, само колкото да мине някоя лимузина ЗИЛ, която вози партийни функционери до едно или друго мрачно, министерство от оруелски тип. През живота си не бях стъпвал в по-безвременен град. Просто нямаше белези, по които да познаеш кое десетилетие е. Формата на малкото автомобили по улиците, облеклото на хората, видът на магазините и сградите бяха странно незасегнати от модата.