В София имаше мрачен и огромен универсален магазин, наречен ЦУМ, голям поне колкото „Селфриджис“ в Лондон, който се простираше на пет етажа и не продаваше нищо, произведено след 1938 година — раздрънкани бакелитови радиоапарати, големи, груби писалки с мастило, които приличаха на нещо, което лорд Грейд*1 би опитал да пуши, пишещи машини, задвижвани с пара и други подобни. Спомням си, че застанах на щанда за телевизори и радиоапарати, сред тълпа хора, които гледаха някаква историческа драма, в която двама актьори с бради, окачени за конци на ушите им, седяха и разговаряха в кабинет, чиито стени очевидно бяха нарисувани на картон. Телевизорът имаше — не преувеличавам — четириинчов кръгъл екран и това беше привлякло тълпата.
[*1 Пурата почти не излиза от устата на Лю Грейд, един от магнатите на британския шоубизнес, роден в Украйна. Работил като театрален агент, впоследствие основава различни телевизионни и филмови компании, получава рицарско звание през 1969 г., а през 1976 г. става пожизнен пер на кралството. — Бел.ред.]
Прекарах в ЦУМ почти цял ден, обикалях изумен, не само защото продуктите бяха така невероятно остарели, но и защото цели семейства посещаваха магазина, сякаш беше някакъв чуден музей на науката и технологиите. Надявах се нещата да не са много променени.
Кацнах на летището в София малко след девет. Бюрото за обмен на валута беше затворено и тъй като не е възможно да купиш българска валута извън страната, на практика бях без никакви пари. Събудих заспал шофьор на такси пред главния вход и го попитах, дали може да ме закара до града срещу долари. Това е незаконно и вече си представях как шофьорът ме издава на две момчета с дълги шлифери, но се оказа твърде щастлив, че ще се сдобие с твърда валута и за десетината километра до града ми взе 10 долара. Колата, древен Москвич, се придвижваше с помощта на синкави експлозии от ауспуха.
Придвижваше се десет метра, замираше за миг, после отново политаше напред с помощта на нова експлозия. Бяхме може би единствената кола по улиците.
Остави ме пред хотел „Шератон“, на площад „Ленин“, определено най-луксозният, в който бях отсядал по време на цялото си пътуване, но ми бяха казали, че в София човек може да отседне само там. Допреди няколко години се е казвал хотел „Балкан“, но после са го взели от „Шератон“ и са го обновили изцяло. Всичко беше в блестящ мрамор и плюшени канапета. Бях впечатлен.
Момичето на рецепцията ми обясни системата за плащане с твърда валута, която се използва в хотела. Беше много комплицирана. Някои от ресторантите, баровете и магазините в хотела приемаха твърда валута, други приемаха само български левове, а някои приемаха и левове, и валута. Наистина нищо не схванах.
Веднага тръгнах да се разхождам, изпълнен с нетърпение да видя града. Открих с възторг, че си спомням толкова много неща. От другата страна на площада си стоеше голямата статуя на Ленин. Срещу нея беше ЦУМ, голям, колкото го помнех, и все още работещ, а зад ъгъла беше площад „9-и Септември“, покрит с жълти павета, над който е надвиснала централата на Комунистическата партия, която скоро след това беше разграбена и почти опожарена от тълпата. Минах покрай нея и потънах в тесните, тъмни улички на централната част.
София сигурно е един от най-тъмните градове на света. Единствено светкавиците, които проблясваха от трамваите от време на време в далечината, даваха възможност човек да долови очертанията на сградите. Доста отдалечените една от друга улични лампи също хвърляха малки светли петна, светлинка се процеждаше и от малкото ресторанти и барове, които все още работеха и бяха, без изключение, в окаяно състояние. Почти всички витрини на магазините бяха тъмни. Въпреки това улиците бяха пълни с хора, които явно бяха прекарали вечерта навън и сега стояха по тротоарите и се опитваха да спрат някое от малкото таксита, които профучаваха край тях.
Обиколих бавно центъра и излязох пред ЦУМ. Стоките, изложени на витрините, определено изглеждаха по-модерни, отколкото при предишното ми посещение, но така или иначе магазинът все още работеше. Реших, че това ще е първата ми спирка на следващия ден.
Когато излязох по огрените от слънцето улици, ЦУМ все още не беше отворен, така че тръгнах по един дълъг прав булевард, наречен „Витоша“, където изглежда бяха повечето други по-големи магазини. Никой не беше отворен толкова рано, но пред повечето от тях вече се оформяха опашки. Бях чел, че положението в България е отчайващо — че хората се редят на опашка за мляко още от четири и половина сутринта, че цените на някои основни продукти са скочили с 800 процента за една година, че страната има дълг от 10,8 милиарда долара и че разполага с толкова малко пари, че централната банка може да плаща вноса не повече от седем минути — но нищо не ме бе подготвило за вида на неколкостотин души, чакащи на километрични опашки, за да купят самун хляб и парче калпаво месо.