Когато отвориха, на входа на повечето магазини заставаше по някой намръщен тип, който пускаше клиентите един по един. Рафтовете бяха голи. Стоките се продаваха направо от кашон, на пода до касата, и, предполагам, когато свършеха, вратите се заключваха и останалите вън хора бяха отпращани. Видях как една жена излезе с малко хлебче от една хлебарница и веднага се нареди на дългата опашка за месо пред съседния магазин. И тези хора са принудени да правят това всеки ден, с всичко, което купуват. Какъв живот…
През 1973 година изобщо не беше така. Тогава магазините бяха пълни със стоки, но хората изглежда нямаха пари, за да ги купуват. Сега всички стискаха пачки пари, но нямаше за какво да ги похарчат.
Влязох в един магазин, наречен „1001 СТОКИ“. Пред вратата нямаше оформена опашка, а невероятна, смазваща тълпа. И не толкова влязох по своя воля, колкото бях засмукан. Вътре, около един-единствен щанд, се блъскаха хора, които размахваха пари и се бореха за внимание. Всички останали щандове бяха празни, макар и зад тях да стояха продавачи. Проврях се през тълпата, за да видя какво искат да купят тези хора и се оказа, че борбата е за някакви жалки боклуци — пластмасови солнички и шишенца за оцет, двайсет четки с дълги дръжки и неизяснено предназначение, малки стъклени пепелници, пачки чинии за еднократна употреба, каквито човек на Запад получава безплатно, ако купи нещо, което трябва да се затопли във фурната.
Явно бе, че хората не толкова пазаруваха, колкото се бореха за всяка стока, която все пак може да се купи. Много често, докато се разхождах по „Витоша“, надничах в непрогледния мрак на витрините и след миг откривах, че съм привлякъл малка тълпа, която наднича през рамото ми, за да види какво съм видял. В един магазин за електрически уреди видях три руски _hi-fi_ системи — две стерео и една моно (кога за последен път сте виждали моно музикална система?), но и от трите липсваха копчета и изглеждаха така, сякаш няма да работят и пет минути.
В друг магазин нямаше нищо, освен два вида консервни кутии, струпани на спретнати пирамиди върху всеки рафт. Това беше единственият зареден магазин, който видях през целия ден. Нямам представа какво имаше в кутиите — етикетите не ми подсказваха нищо — но мога да предположа, че е било пълен боклук, защото иначе щяха да са ги изкупили отдавна. За мен това беше най-потискащата сутрин от много време насам.
Отидох в ЦУМ. Очаквах най-лошото и го намерих. В цели секции от магазина нямаше нищо, включително и на любимия ми щанд за телевизори. Най-големият магазин в страната не можеше да предложи на клиентите си нито един телевизор, радиоапарат или друг електрически уред. На места, зад празни щандове стояха по трима продавачи, които нямаше какво да продават, освен, може би, някоя и друга пачка салфетки, докато на други места самотни, отчаяни момичета се бореха с огромни тълпи, защото току-що е пристигнала някаква стока. На един щанд на третия етаж, тъкмо беше пристигнал голям кашон с чорапи — стотици чифтове чорапи, до един в горчивено кафяв цвят, от тънка материя, с еднакъв размер, опаковани в пачки по десет — и хората ги купуваха с наръчи. Струва ми се, че тук купуваш каквото можеш, а после мислиш какво да правиш с него — да подариш малко на тъста си за Коледа, да размениш малко за парче месо, да се отблагодариш на съседа, че е чакал на опашка вместо теб.
Най-тъжният щанд беше този за детски играчки — един рафт пълен с еднакви неописуемо пухкави мечета от синтетична вълна, двайсетина пластмасови камиончета с разкривени колела и разлепени, подвити етикети и четиринайсет метални детски велосипедчета с три колела, боядисани в един и същ оттенък на синьото, издраскани или изкривени тук или там.
На горните два етажа имаше цели щандове е кутии, пълни с неподлежащи на идентификация чаркове. Ако някога сте разглобявали някакъв електрически уред — звънеца на входната врата или мотора на пералнята — и ако сте пръсвали десетките му части във всички посоки, това е, което продават на последните два етажа в ЦУМ: пружинки, зъбни колелца, малки части от метал, чийто вид подсказва, че могат да се сглобяват по някакъв начин. Десетки хора ровеха из кутиите с мрачни лица.