Най-оживен беше първият етаж, който бих определил като магазин за дрънкулки. Напомняше сцена с тълпа от филм за Годзила, след като се е разчуло, че чудовището е тръгнало към града. Струваше ми се, че продават само копчета, каишки за часовници и панделки, но установих, че всички се редят за получени току-що будилници. Бяха обикновени, пластмасови и евтини на вид, но беше ясно, че клиентите са готови да убиват, за да се сдобият с тях. Продавачките бяха две от най-неприветливите жени, които се надявам да срещна някога. Гледах онемял от изумление. Един срамежлив млад човек, който ми заприлича на виетнамец, най-накрая стигна до касата, но го пренебрегнаха. Подаде пачка пари с умоляваща физиономия, но продавачките просто обслужваха хората зад него. Не знам защо. Най-накрая една от дамите зад щанда бутна ръката му с парите настрана и му каза да се разкара. Човекът беше готов да заплаче. Аз също. Нямам представа защо се държаха толкова гадно с него. Прибра парите си и се изгуби в тълпата.
Представете си да живеете по този начин. Представете си, че се прибирате от работа у дома и партньорът ви посреща:
— Здрасти, знаеш ли какво? Днес напазарувах чудесно. Намерих самун хляб, двайсет сантиметра панделка, метален чарк, който може би върши някаква работа и поничка.
— Сериозно!? Поничка?
— Е… всъщност, за поничката излъгах.
Странното е, че хората изглеждаха изумително добре облечени. Не знам как успяват, след като могат да купят толкова малко неща. Някога облеклото на всички имаше вид на проектирано от директор на съветски тракторен завод. При мен и Кац непрекъснато идваха хора и предлагаха да купят джинсите ни. Един млад тип дотолкова безумно и отчаяно искаше чифт джинси, че започна да разкопчава панталона си на улицата и да ни увещава и ние да го последваме, за да направим размяна. С Кац опитахме да му обясним, че не искаме неговите панталони — бяха направени от нещо като коноп — и го попитахме дали няма нещо друго — по-малка сестра или порно на кирилица, но се оказа, че няма нищо, което да си струва да се размени, така че го оставихме отчаян на улицата, с разбито сърце и разкопчан дюкян. Сега обаче хората бяха елегантно облечени, както навсякъде в Европа — дори повече, тъй като всички очевидно полагаха сериозни грижи и се гордееха с гардероба си. А жените бяха чисто и просто красиви — с черни коси, шоколадови очи и прекрасни бели зъби. В София, без никакво съмнение, се срещат най-красивите жени в Европа.
Прекарах по-голямата част от седмицата в разхождане из града. София е пълна с монументи с размазващо социалистически имена — Стадион на Народната армия, Паметник на борците против фашизма, Народен дворец на културата — но повечето от тях са сред чудесни паркове, с дълги алеи и много кестени, пейки, детски люлки, дори езеро с лодки и прекрасни изгледи към зелената, потънала в мараня планина на фона на града.
Разгледах забележителностите. Отидох в бившия дворец на царя на площад „9-и Септември“, в който сега се помещава Националната художествена галерия, където изведнъж разбрах защо не знам името на нито един български художник, а после отидох отсреща, за да видя гробницата на Георги Димитров, националния герой — или поне беше такъв до падането на Желязната завеса. По мавзолея сега имаше графити — немислимо дори само преди два месеца, мога да се обзаложа — и вече не е възможно да влезеш вътре и да видиш трупа му, запазен под стъклен похлупак, както обичат комунистите. Спомням си, че през 73-а с Кац влязохме да го видим и Кац се наведе към ковчега, подсмръкна многозначително и каза твърде силно: „Нещо не ти ли мирише?“, заради което едва не ни арестуваха. На Димитров гледаха като на бог. Сега, когато комунизмът се срутваше, хората даже не искаха да го виждат.
Посетих Националния исторически музей и катедралата „Александър Невски“, Националния археологически музей и още една-две забележителности, но през повечето време просто се разхождах и чаках да дойде вечерта.
Вечерите се отразяваха добре на София. Когато магазините бяха затворени, нямаше опашки и хората се разхождаха, значително по-щастливи. Понякога пред гробницата на Димитров се оформяха малки политически сбирки и си личеше, че хората се радват на лукса да могат да говорят свободно. Една вечер, пред бившия царски дворец някой беше подредил фотографии на прогонения цар Симеон и неговото семейство. Хората се блъскаха, за да ги разгледат. В началото реших, че това е странно, но я си помислете какво би станало в Англия, ако кралското семейство беше изгонено преди четирийсет години (ето ви храна за мисълта) и хората не бяха получавали никаква официална информация за него. Сега българите можеха да видят какво е станало с техния еквивалент на принцеса Маргарет, Единбургския херцог и останалите. Аз самият отидох да погледна, като се надявах цар Симеон да е станал мениджър на международна корпорация, но се оказа, че води спокоен живот в Париж, така че отказах поканата да подпиша петиция за връщането му.