Всяка вечер излизах и търсех клуб „Бабалу“ — нощен бар, в който с Кац киснехме всяка вечер от престоя си. Това не беше истинското име на заведението. Наричахме го така, защото ужасно приличаше на клуб „Бабалу“ на Деси Арнас, от „Аз обичам Люси“. Беше нещо, дошло направо от петдесетте години и беше единственото модно заведение в София. Хората честваха там юбилеите си.
С Кац седяхме на един балкон над дансинга, пиехме полска бира и гледахме рок групата (използвам термина в българския му смисъл), чийто ентусиазъм почти компенсираше пълната липса на талант. Свиреха неща, които останалият свят не беше чувал от двайсет години, а хората танцуваха, сякаш бяха последна мода, което, предполагам, може и да е било така в България. Най-хубавото беше, че с Кац ни третираха като знаменитости — по онова време американските туристи бяха огромна рядкост в София. (И досега е така, ако се замислиш.) Хората идваха на масата ни, черпеха ни питиета, момичетата ни канеха да танцуваме с тях. Всяка вечер се натрясквахме дотолкова, че пропуснахме десетки възможности за сексуално удовлетворение, но и без това всичко беше чудесно.
Толкова много исках и сега да открия „Бабалу“, че обиколих целия град и дори стигнах до железопътната гара — след дълго и отегчително ходене — като си мислех да мина по маршрута, по който бяхме минали с Кац, така че да събудя спомените си. Без успех. Тогава, в петък вечерта, когато минавах покрай ресторанта на един гранд хотел за двайсети път тази седмица, така се сепнах от тенекиен звук на китари през дрезгави усилватели, че направо залепих нос за витрината, за да видя. Беше клуб „Бабалу“! Бях минавал покрай него толкова пъти, но без ужасната музика дори не го бях забелязал! Сега познах всичко вътре. Балконът. Нашата маса. Дори келнерките ми се струваха някак познати, макар и леко позастарели. В главата ми нахлуха щастливи спомени.
Веднага се запътих към входа, за да си поръчам полска бира, но един тип на вратата, с възголям черен костюм, не ме пусна да вляза. Не се държеше гадно, просто не ме пускаше. Не разбирах защо. След време в България започваш да свикваш с това, че не разбираш защо, така че продължих разходката си. След около двайсетина минути, след като обиколих тъмния корпус на „Александър Невски“, отново минах покрай гранд хотела и разбрах защо не са ме пуснали да вляза. Затваряха. Беше девет и половина, петък вечер и това беше най-оживеното място в града. България, разсъждавах, докато се прибирах към хотела си, не е страна. Тя е преживяване, близко до смъртта.
Имах късмет, че когато си поисках можех да се оттегля в луксозното убежище на „Шератон“, където можех да си поръчам бира и прилична храна и да гледам Си Ен Ен по телевизията, в стаята си. Малодушно се хранех само там. Положих всички усилия да открия някой ресторант, който да изглежда поне до някъде прилично, но не успях. Софийските ресторанти и барове са едни от най-окаяните — обикновени, лошо осветени, почти всичките повърхности в тях са покрити с гетинакс. Веднъж се отбих в едно заведение край Южния парк, но менюто беше на кирилица и не разбрах нищо. Озърнах се, за да видя какво ядат другите хора, като си мислех, че ще мога просто да посоча нещо на някоя чужда маса, но всички ядяха нещо, което дори не приличаше на храна — мазнина и воднисти зеленчуци — така че побягнах назад, към хотела, където менюто беше на английски и храната беше апетитна.
За комфорта си обаче плащах с угризения на съвестта по два пъти всеки ден. Всеки път, щом се хранех в „Шератон“, мрачно осъзнавах, че се храня по-добре от девет милиона българи. Смятах този икономически апартейд за отвратителен, макар и неустоим. Как може една държава да забранява на собствените си граждани да ходят на определени места? Ако някой българин, по силата на някакво чудо на предприемчивостта и трудолюбието, стане достатъчно заможен, може да влезе само в два от ресторантите на хотела, Виенското кафене и грил Мелник, чиито входове са на странична улица. През хотела не можеш да влезеш в тях. Трябваше да се излезе през главния вход и да се заобиколи ъгъла. Обикновените хора нямаха право да влизат в хотела като мен. Всеки работен ден сигурно стотици минават покрай него и се чудят какво има вътре. Е, чудесно е — за един българин вероятно ще предложи охолен и комфортен живот: лъскав бар, в който можеш да си поръчаш коктейли с бучки лед, ресторант, който предлага ястия, които от години не са виждани другаде в страната, магазин, в който се продават шоколади, бренди, цигари и други луксове, толкова недостъпни, че за обикновения българин би било глупаво даже да си мечтае за тях.