На този етап от пътуването, с Кац бяхме прекарали заедно четири месеца и вече изцяло ни беше писнало един от друг. Имахме дълги дни, в които или се карахме безкрайно, или не си говорехме. Спомням си, че в онзи ден не си говорехме, но късно вечерта, докато се тътрехме през ръбестата пустош, която е Западна Турция, Кац ме събуди от лека и делирна дрямка, като ме потупа по рамото и попита укоризнено:
— Това на подметката ти кучешко лайно ли е?
Понадигнах се леко.
— Какво?
— Това на подметката ти кучешко лайно ли е?
— Не знам, докладът от лабораторията още не е готов — отговорих сухо.
— Говоря сериозно, кучешко лайно ли е?
— Откъде да знам?
Кац се наведе напред, достатъчно, за да види и подуши предпазливо.
— Наистина е кучешко лайно — обяви той със странно задоволство.
— О кей, затваряй си устата, защото всички ще поискат да им дам малко.
— Отиди да го изчистиш, а? Гади ми се.
Така започна караницата — в напрегнат шепот.
— Ти отиди да го изчистиш.
— На твоите обувки е.
— На мен ми харесва. Освен това убива миризмата на типа до мен.
— На мен ми се гади.
— А на мен не ми пука.
— Мисля, че си смахнат.
— Така ли?
— Точно така, ако искаш да знаеш. Още от Австрия си смахнат.
— А ти си смахнат по рождение.
— Аз!? — Наранен поглед. — Това е прекалено. Ти си бил смахнат в утробата, Брайсън! Имаш три типа хромозоми — X, У и СМАХНАТ.
И продължавахме в този дух. Явно не беше писано Истанбул да бъде успех за нас. Кац намрази града, намрази и мен. Аз мразех най-вече Кац, но и не се интересувах кой знае колко от града. Беше като влака, който ни отведе там — задушен, оголен и претъпкан. Улиците бяха пълни с гаменчета, които отмъкваха всичко, което не стискаш с две ръце, а храната беше направо кошмарна — вонящо сирене и тайнствени топки помия. Една вечер заради Кац за малко да ни убият, когато попита един келнер:
— Извинете, кравите направо в чиниите ли серат, или го събирате с черпак после?
Едно от трайните удоволствия за Кац в последните фази на пътуването ни беше да говори откровено на хора, които не го разбират, като например с усмивка да попита някой полицай какво става с пословично малкия му пенис или да подхвърли на навъсен келнер:
— Може ли сметката, Борис? Трябва да бързаме, защото жена ти обеща да ни духа.
В този случай обаче се оказа, че келнерът е работил в малко заведение недалеч от Тотнъм Корт Роуд тринайсет години и разбра въпроса на Кац отлично. Посочи ни пътя към вратата с вид на касапин, като правеше напълно оправдани забележки за благородството на турската кухня и нахалството на младите туристи.
След като му бе отнето и това последно удоволствие, на основание на благоразумието и искрената ми заплаха, че ще го убия аз, ако не ме изпревари някой турчин, който знае английски, Кац прекара остатъка от престоя ни в Истанбул мълчаливо, освен че ръмжеше срещу досадниците на базара да вървят на майната си, което смятах за основателно, защото го предизвикваха. Бяхме стигнали края на пътя във всяко отношение. Седмицата ми се видя дълга.
Сега, докато се возех в едно такси от летището до горещите, задушни, гъмжащи улици на Истанбул, се чудех дали този път отношението ми няма да е по-благосклонно.
Нещата не започнаха добре. Бях направил резервация от „Шератон“, чрез собствената система за резервации на фирмата в София, но се оказа, че хотелът е твърде далеч от Златния рог и стария град. Стаята беше чиста и поносимо натруфена, но телевизорът не работеше. Когато влязох в банята, за да си измия ръцете и лицето, тръбите заръмжаха и загъргориха като във филм за полтъргайст и след малко, с поредица въздишки, пуснаха някаква кафява супа. Оставих водата да тече десет минути, но не се избистри и струята не намаля. За това плащах 150 долара на вечер.
Седнах на тоалетната, загледан в струята и се замислих какво странно нещо е туризмът. Заминаваш за чужди земи, като нетърпеливо зарязваш всички удобства на дома си, а после хабиш много време и пари, за да си възвърнеш част от удобствата, от които не би се лишил, ако си стоиш у дома.
Въздъхнах, намазах лицето си с малко от кафявата течност и отидох да разгледам Истанбул. Това е най-мръсният, най-шумният и най-претъпкан град, който някога съм виждал. Шумът е навсякъде — автомобилни клаксони, сирени, крещящи хора, виещи мюезини, боботещи корабни сирени откъм Босфора. Навсякъде, също така, се развива трескава дейност — хора тикат колички, пренасящи подноси с храна или кафе, нарамили огромни, тежки товари (видях един тип с канапе на гърба), хора, които продават по нещо на всеки ъгъл: лотарийни билети, ръчни часовници, цигари, фалшиви парфюми.