На всеки няколко крачки имаше хора, които искат да ти лъснат обувките, да ти продадат пощенски картички или туристически справочници. Да те отведат в магазина за килими на брат си или по някакъв друг начин да те изкушат да се разделиш с малка сума пари. По моста Галата, който гъмжеше от пешеходци, просяци и хамали, стояха рибари и вадеха от водата долу най-отровената на вид риба, която се надявам някога да видя. В края на моста, двама типове пресичаха улицата към гара „Сиркечи“, през трафика, с две вързани на каишки кафяви мечки. Никой не им обръщаше внимание. Накратко, Истанбул е един от големите и невъобразими градове, в които всичко е възможно.
Едно от истински непоносимите неща там е турската поп музика. Не можеш да се спасиш от нея. Връхлита те от всеки ресторант, от всяка сергия за лимонада, от всяко минаващо такси. Ако можете да си представите мъж, на който е извършена вазектомия без упойка, на фона на бясно дрънкане на цитра, ще добиете някаква представа за турската популярна музика.
Скитах наоколо час-два, впечатлен от шумотевицата, изумен от факта, че на едно място може да кипи такава деятелност. Минах покрай Синята джамия и Света София, обелих един продавач на картички от ръкава си и опитах да разгледам двореца „Топкапъ“, но беше затворено. Опитах да стигна до това, което смятах, че е национален археологически музей, но някак си не успях да го открия и се оказах в началото на голям, изкушаващ и чудодейно спокоен парк — Гюлхане. Беше пълен с хладни сенки и щастливи семейства. Имаше безплатна зоологическа градина, явно любимо място на децата, и кафене, в което пускаха турска изтезателна музика, но все пак достатъчно тихо, за да е търпима.
В дъното на леко спускаща се централна алея паркът свършваше и се откриваше поразителна гледка към Босфора, син и блестящ. Седнах в една кръчма на открито, поръчах си ко`ла и се загледах през водата, към белите къщи по кафявия хълм Юскюдар, на няколко километра, през пролива. Проблясваха далечни коли, фериботи пресичаха Босфора непрекъснато с ловки маневри, и отиваха по-нататък, до далечните Принцови острови, плувнали в синкава мараня. Беше красиво и идеално място за край.
Беше ясно, че съм стигнал края на пътя си. Оттатък беше Азия. По-далече в Европа не можех да стигна. Беше време да се прибирам у дома. Многострадалната ми съпруга беше бременна с поредното бебе за полугодието. По-големите деца, както ми обясни по телефона, бяха започнали да наричат всеки възрастен мъж „татко“. Тревата станала висока до кръста. Оградата на двора започнала да се срутва в единия край, овцете влизали на моравата. Кравите били в царевицата. Чакаше ме много работа.
И бях, признавам, готов да се прибирам. Липсваше ми семейството и удобствата на дома. Бях уморен от ежедневната грижа да търся храна и място за спане, от автобуси и влакове, уморен от живота сред чужденци, самият аз като объркан и заблуден чужденец, уморен, най-вече, от собствената си скучна компания. Колко пъти през последните дни се беше случвало да седя в претъпкан автобус или влак, да слушам ленивото дърдорене на собствения си мозък и да ми се иска да зарежа сам себе си?
Същевременно, съвсем ирационално, ми се искаше и да продължавам. Инерцията на пътуването изглежда непрекъснато те подтиква да караш нататък, да не спираш нито за миг. Там, пред очите ми, в края на краищата, беше Азия. Азия. Мисълта ми се струваше невероятна. Можех да отида там за няколко минути. Все още имах пари. Пред мен се простираше недокоснат континент.
Не отидох. Вместо това си поръчах още една ко`ла и продължих да гледам фериботите. При други обстоятелства, струва ми се, щях да отида. Това, естествено, е казано ни в клин, ни в ръкав.