Хамерфест беше само нещо като разширено упражнение за загрявка, а сега трябваше да се заема със сериозно пътешестване — и под това разбирам движение от място на място. Сърбеше ме да скитам. Исках да се шляя из Европа, да видя плакати за филми, които никога няма да стигнат до Англия, да зяпам с удивление улични реклами и фирми, изпъстрени с екзотични умлаути и странни ударения, надписи „Паркирането забранено“, да слушам поп парчета, които и в най-благоразположен полет на фантазията не биха могли да станат хит другаде, освен в собствената си страна, да срещна хора, чийто път никога повече няма да се пресече с моя, да бъда безнадеждно незапознат с всичко — от това, как да се обадя от уличен телефон, до същността на ястията в ресторанта.
Исках да бъда озадачен и омагьосан, да преживея безкрайното, примамливо разнообразие на този континент, на който, ако се качиш на влак, час по-късно можеш да се окажеш на място, където хората говорят друг език, ядат друга храна, имат различно работно време, живеят живот, който е едновременно толкова различен и все пак, странно познат. Исках да съм турист.
Преди това обаче трябваше да се прибера у дома.
Париж
Върнах се в Англия и зачаках да свърши зимата. Отделих абсурдно много време, за да накупя разни неща за пътуването — туристически часовник, швейцарско джобно ножче, раница в яркозелено и жълто, за която жена ми ме увери, че е точно каквато трябва, ако реша да отида в гей къмпинг, и рових цял ден из тавана, за да открия любимите си карти, издадени от „Кюмерли & Фрай“. През 1972 година купих почти целия комплект за Европа и това беше една от малкото интелигентни инвестиции от по-младите ми години. Какви ги говоря? Та това беше единствената интелигентна инвестиция от по-младите ми години!
Отпечатани в Швейцария с маниакална прецизност и много пари, както може и да се очаква, картите на „Кюмерли & Фрай“ с елегантните си корици в синьо и жълто, са по на една или две държави всяка. Като ги разгънеш, стават големи и шумолящи, и са красиво отпечатани на качествена хартия. Най-хубавото беше, че са на немски и френски, а това им придава допълнителна екзотичност — това ме плени през 1972-а, пленява ме и до ден-днешен. Просто пътник, който носи карти със заглавия като „_Jugoslawien_ 1:1 _Mio_“ и „_Schwarzwald_ 1:250 000“, изглежда много по-сериозен и опитен в тези неща. Така казваш на околния свят: „Не се бъзикайте с мен. Аз съм от типовете, които познават географските карти“.
Въоръжен с купчина карти „К&Ф“ и последното издание на европейското разписание на Томас Кук, прекарах дълги нощи в съсредоточени опити да измисля маршрут, който да е едновременно всеобхватен и постижим, но неизменно се провалях и по двата пункта. Трудно можеш да систематизираш Европа. Не можеш да отидеш от крайбрежие до крайбрежие. Малко са топографските елементи, които подсказват естествено начало или край, а тези, които подсказват — Алпите, Рейн, Дунав — бяха или чисто физически над моите способности или бяха описвани хиляди пъти. Освен това Европа е твърде голяма и направо е натъпкана с неща, които трябва да се видят. Просто няма място, на което да не си струва да отидеш.
Най-накрая се спрях на един сравнително произволен подход. Реших да се върна в Осло и да хвана пътя от мястото, където го бях изоставил, и след това да отида, където ми скимне. После, седмица преди да се кача на самолета, внезапно осъзнах, облян от студена пот, че Осло е последното място на света, където искам да отида. Бях там само преди два месеца. Един глас, който не приличаше на моя, ми каза:
— По дяволите, Бил, замини за Париж.
Така и направих.
Момичето от туристическата агенция в Йоркшир, чиито познания за географията южно от Лийдс бяха някак смътни (веднъж я помолих да ми резервира самолетен билет до Брюксел, а тя ми се обади след десет минути, за да ме попита: „За Брюксел в Белгия ли става дума, господин Брайсън?“), ми запази стая в един хотел в 742-и район — скучно място някъде в подстъпите към Кале. Хотелът се намираше срещу поразителен спортен комплекс, който беше построен така, че бегло да напомня хълм — по полегатите му стени околовръст беше посадена късо окосена трева. Не мога да кажа каква точно идея се крие зад това, защото стените бяха твърде стръмни, за да ходиш по тревата или да седиш на нея, така че тя не изпълняваше никаква функция. Единственото й предназначение, беше да даде възможност на архитекта да казва: „Построих сграда, по чиито стени расте трева. Не съм ли голяма работа?“ Това, както ще видим, е големият недостатък на парижките архитекти.