Хотелът беше от онези стерилни, модерни постройки, които винаги ми напомнят рекламите за санаториум, но поне осветлението не се изключваше автоматично, което винаги е било характерна особеност на хотелите във Франция. Открих го при първото си идване от Америка. Всички лампи в коридорите бяха регулирани така, че да угасват след десет или петнайсет секунди, с цел икономия, предполага се. Това не е толкова лошо, ако стаята ти е до асансьора, но ако е в дъното на коридора, а коридорите във Франция много често се вият наоколо като старец с Алцхаймер, обикновено изминаваш последните двеста метра в пълна тъмнина, като опипваш стените с разтворени длани, и неизменно блъскаш чатала си в ъгъла на някоя дъбова маса от деветнайсети век, поставена там, очевидно с тази цел. Понякога пръстите ти напипват нещо меко и космато, което след миг се оказва друг човек, с когото, ако говори английски, можете да обмените някой и друг полезен съвет.
При това положение, съвсем скоро се научаваш да подготвяш ключа за стаята си в самото начало и да препускаш към нея като жребец. Бедата е, че когато решиш отново да излезеш в черната тъмнина, където — обърнете внимание — съвсем умишлено няма никакъв електрически ключ и не ти остава нищо друго, освен да се запрепъваш в мрака с изпънати ръце, като Борис Карлов в „Мумията“, можеш единствено да се молиш да не попаднеш на някое стълбище. От това извлякох един много важен урок — французите не ни харесват.
Това е нормално, защото, разбира се, и тях никой не ги харесва кой знае колко. По една случайност, малко преди това бях видял едно социологическо проучване, публикувано в английски вестник, в което анкетираните бизнесмени бяха помолени да изброят трите най-ненавистни за тях неща в цялата вселена и трите на върха на класацията бяха, в този ред: градински джуджета, космати зарчета, окачени на предните стъкла на колите и французи. Просто много ми хареса. От всички неща, които можеш да ненавиждаш — чума, мизерия, диктаторски режими, Майкъл Фиш — бяха избрали градинските джуджета, косматите зарчета и французите. Мисля, че е чудесно. При първото си посещение в Париж не преставах да се питам: „Защо всички ме мразят толкова?“ Едва слязъл от влака, отидох до едно туристическо гише на гара „Норд“, където строга млада жена със синя униформа ме погледна, като че ли сея зарази.
— Вие какво искате? — попита тя или поне ми се стори.
— Бих искал да си намеря стая, ако обичате — отговорих, моментално омекнал.
— Попълнете това. — Бутна към мен дълъг формуляр. — Не тук. Ето там.
Кимна едва забележимо към един плот за попълване на формуляри, после се обърна към следващия на опашката и го попита:
— Вие какво искате?
Стъписах се. Идвах от място, където всички се държаха дружелюбно, където дори погребалните агенти ти пожелават „приятен ден“, преди да отидеш да погребеш баба си. Скоро обаче научих, че всички в Париж са такива. Влизаш в някоя хлебарница и те посреща подобно на гол охлюв същество, с поглед, който ти казва, че никога няма да бъдете приятели. Искаш на развален френски малък самун хляб. Жената ти хвърля продължителен леден поглед и слага на тезгяха умрял бобър.
— Не, не — казваш веднага и размахваш ръце. — Не умрял бобър. Самун хляб.
Съществото ти хвърля откровено невярващ поглед, после се обръща към другите клиенти и започва да им говори на френски, твърде бързо, за да разбираш, но ти става ясно, че тази персона тук, този американски турист, е дошъл и е поискал умрял бобър, а когато му дадеш умрял бобър, клати глава и казва, че не искал умрял бобър, а самун хляб. Другите клиенти започват да те гледат, сякаш току-що си опитал да пръднеш в пазарските им чанти, така че не ти остава друг избор, освен да се утешиш с мисълта, че след четири дни ще си в Брюксел и вероятно отново ще можеш да се нахраниш.
Другото нещо, което не мога да разбера при французите е, защо са толкова неблагодарни. Винаги съм имал чувството, че след като сме ги освободили — а, да си го кажем честно, армията им не би могла да победи и момичешки отбор по хокей — би трябвало да дават на всички посетители от съюзническите страни книжка с купени за безплатни питиета на площад „Пигал“ и изкачване до върха на Айфеловата кула. Те обаче не ти благодарят. Белгийци и холандци са ме прегръщали през коленете и са ме оставяли да ги влача по цялата улица, единствено от благодарност, че съм освободил страната им, дори и след като изтъкна, че през 1945-а не съм бил и сперматозоид, но е малко вероятно някой някога да преживее подобно нещо във Франция.
Вечерта се разходих 28 километра до Ил дьо ла Сите`*1 и Нотр Дам, през квартали, в които мургави мъже стоят подпрени на уличните стълбове, чистят зъбите си с джобни ножчета и плюят между краката ти, като минаваш. Обаче беше чудесна мартенска вечер, във въздуха се носеха първите ухания на пролетта, а когато стигнах до Сена, при моста Сюли, се сблъсках със самото съвършенство. Пред мен беше остров Сен Луи, меко осветен и носещ се по реката като видение, средновековно селище, като по чудо запазено насред модерния град. Минах по моста и поскитах из разбитите улици в очакване да видя едва ли не шляещи се кокошки и селяни, които бутат каруци, натоварени с жертви на чумата, но вместо това видях малки, елегантни ресторантчета и приятни апартаменти в старинни сгради.