Към осем и половина Париж се превръща в кошмар за пешеходеца. Движението е прекадено оживено. Синкава мараня от недоизгорял дизел надвисва над всички булеварди. Знам, че барон Хаусман*1 е направил града чудесен за гледане, но човекът просто не е имал понятие какво е уличен трафик. Само при Триумфалната арка се събират тринайсет булеварда! Представяте ли си? Искам да кажа, това е градът с най-патологично агресивните шофьори на света — при други обстоятелства, на тези шофьори щяха да им бият успокоителни инжекции с размерите на велосипедна помпа и да ги завързват за леглата с кожени каиши — и въпреки това им предоставяш открито пространство, на което всички те могат да опитват да тръгнат в която и да било от цели тринайсет възможни посоки? Стига бе! На това не му ли викат да си търсиш белята?
[*1 Жорж Йожен, барон Хаусман, чието име е по-известно с френското си звучене, Осман (1809-1891) — френски държавен чиновник и архитект, комуто е възложено преустройството на Париж при Наполеон III. Сегашният изглед на градът е предимно негово дело. Въпреки безспорните му заслуги за осъвременяване на Париж е бил обвиняван, че е унищожил облика на стария град. — Бел.ред.]
Интересно е да се отбележи, че французите са си създали репутация на лоши шофьори далеч, преди да е бил изобретен двигателят с вътрешно горене. Още в осемнайсети век англичани, посетили Париж, отбелязват колко откачени са френските кочияши, и „изумителната скорост, с която се движат каретите и хората из улиците… често можеш да видиш как връхлитат върху някое дете и вероятно го убиват“. Цитирам „Голямата обиколка“ на Кристофър Хибърт, книга, чието голямо достойнство е откритието, че през последните 300 години европейците не излизат от своите стереотипи. Още през шестнайсети век пътешественици описват италианците като хора, на които не може да се разчита, бърборковци и безнадеждно корумпирани, германците като лакомници, швейцарците като дразнещо формални и подредени, а французите… е, добре, като непоносими французи.
Освен това непрекъснато се натъкваш на огромни площади и открити пространства, които е невъзможно да прекосиш пеша. С жена ми отидохме за медения си месец в Париж и глупаво опитахме да прекосим площад „Конкорд“, без преди това да сме оставили имената си в посолството. Тя по някакъв начин успя да се добере до обелиска в центъра, но аз се оказах затворен в центъра на състезателна писта, сред автомобили убийци, откъдето махах изнемощяло с ръка на младата си булка, и тихичко скимтях, докато стотици и стотици кафяви рена летяха към мен, а шофьорите им имаха изражения като на Джак Никълсън в „Батман“.
И в наши дни се случва същото. На Площада на Бастилията — обширно открито пространство, в чийто североизточен край се издига лъскава нова сграда, която взех за централа на пенсионен фонд, но при по-внимателно вглеждане се оказа новата Парижка опера, прекарах три четвърти час, в опити да се придвижа от улица „Лион“ до улица „Сен Антоан“. Проблемът е в това, че светофарите на пешеходните пътеки са направени така, че да оставят чуждестранния посетител объркан, унизен и, ако всичко върви по план — умъртвен.
Ето какво се случва: пристигаш на някой площад и виждаш, че автомобилите са спрели, но светофарът за пешеходци е червен и си даваш сметка, че ако се осмелиш да направиш и крачка на платното, колите ще полетят напред и ще те превърнат в пихтиеста каша. Значи — чакаш. След минута идва слепец и прекосява обширната павирана равнина, без капка колебание. След него, деветдесет и пет годишна старица на моторизиран инвалиден стол, издрънчава по паважа и се устремява към отсрещния тротоар, който е на четвърт миля от там.
Осъзнаваш неловко, че всички шофьори в радиус от 150 метра седят с навлажнени устни и те наблюдават нетърпеливо, така че започваш да се преструваш, че въобще не възнамеряваш да пресичаш улицата, че всъщност си дошъл само, за да разгледаш интересния уличен стълб от края на деветнайсети век. След още една минута учители превеждат на другия тротоар група от 150 деца от детската градина, а после слепецът се връща обратно с две торби покупки. Най-накрая светофарът светва зелено, правиш крачка на платното и всички коли се втурват към теб. Не ме интересува доколко параноично и ирационално звучи всичко това, но знам със сигурност, че жителите на Париж искат да умра.
В крайна сметка се отказах да пресичам улиците по някакъв методичен начин и вместо това започнах да се движа в посоките, които изглеждаха най-малко застрашаващи. По този начин, с известни трудности и доста голяма изненада, успях в ранния следобед да се добера до Лувъра, където заварих дълга неподвижна опашка, извиваща се пред входа, като захвърлен градински маркуч.