Заподскачахме през снежния полумрак, през ширналите се предградия на Осло, потеглихме през страната. Разпилените из несвършващия здрач села и ферми изглеждаха спретнати и заможни. В прозорците на всички къщи блещукаха празнични коледни светлини. Скоро изпаднах в онова не толкова неприятно безмозъчно състояние, което ме обзема при дълго пътуване — главата ми се поклаща свободно на раменете, като на човек, който не може да контролира шийните си мускули, но това не го безпокои особено.
Пътешествието ми беше започнало. Щях отново да видя Европа.
За първи път пътувах до Европа през 1972 година. Тогава бях кльощав, срамежлив и сам. По онова време единствените евтини полети бяха от Ню Йорк до Люксембург, с кацане за презареждане на летище Кефлавик, в Рейкявик. Самолетите бяха стари и добрите им дни отдавна бяха отминали — кислородните маски понякога падаха неканени от местата си на тавана и оставаха да висят, докато не се появи стюардеса с чук и пълна уста с пирони, за да закрепи положението. Вратите на тоалетните проявяваха склонност да се отварят, докато си вътре, ако не ги подпираш с крак, което на свой ред внасяше определен елемент на предизвикателство във всичко, което човек правеше вътре. На всичкото отгоре бяха болезнено бавни. Трябваше седмица и половина, за да стигнеш до Кефлавик — малко сиво летище насред равно сиво небитие, после още седмица и половина, за да се додрусаш през небесата до Люксембург.
В самолета всички бяха хипита — освен екипажа и двама директори на фабрика за рибни консерви в първа класа. Приличаше на автобус, тръгнал на фестивал на кънтри музиката. Пътниците непрекъснато вадеха китари, мандолини и бутилки евтино вино, и завързваха отношения със съседите си по седалка, които явно щяха да доведат до много и енергичен секс по множество средиземноморски плажове.
През дългите, изпълнени с вълнения седмици преди полета — признавам — лежах, зазяпан в тавана на спалнята, и се поддържах с фантазии, които най-общо се въртяха около това, че се оказвам до задъхана млада красавица, изпратена от баща си, против волята й, в Лозанския институт за нимфоманиакални смущения, която насред Атлантика се обръща към мен и казва: „Извинете, имате ли нещо против да поседя малко на лицето ви?“ В действителност, на седалката до мен се разположи нашарена от акне бобена шушулка с очила като на Бъди Холи и редица химикалки, мушнати в предпазващо пластмасово калъфче в джоба на ризата му. На калъфчето пишеше „КАЧЕСТВЕНИ СТОКИ ГРУБЕР, ГРАД ФЛАГЕЛЕЙШЪН*1, ОКЛАХОМА. АКО НЯМАМЕ ТОВА, КОЕТО ТЪРСИТЕ, ЗНАЧИ ТО НЕ ВИ ТРЯБВА“ или нещо такова. На врата му имаше циреи, които приличаха на незаздравели огнестрелни рани, и целият вонеше на тигрова мас.
[*1 flagellation (англ.) — бичуване — Бел.ред.]
През по-голямата част от полета четеше Светото писание, като следеше с пръсти редовете и изговаряше прочетеното достатъчно високо, че да го чувам като трескав шепот в дясното си ухо. Страхувах се от най-лошото. Не знам защо религиозните фанатици се чувстват толкова непреодолимо длъжни да привлекат към вярата си всеки, който им се изпречи на пътя — за Бога, нали аз не се опитвам да ги направя фенове на „Сейнт Луи Кардиналс“? И въпреки това, не пропускаха случай да опитат.
В наши дни, винаги когато ме приближи някой с бели чорапи, обувки „Хъш Пъпис“ и табелка, на която пише „Здравейте, аз съм Гас“, му обяснявам, че не би могъл да ме убеди дори да изляза от горяща кола, нежели да ме ангажира за цял живот с някакво си божество, и му казвам следващия път да изпрати някой по-интелигентен и с по-добър вкус към облеклото. Тогава обаче бях твърде стеснителен, така че само слушах учтиво и хъмках неангажиращо на всички уверения, че Исус можел да обърне живота ми наопаки. Някъде над Атлантика, както оценявах отредените ми 200 кубически сантиметра лично пространство, както човек прави при дълъг полет, под седалката пред себе си съзрях монета, наведох се с мъка и я вдигнах. Когато пак се изправих, видях, че съседът ми по седалка ме гледа със застрашителен блясък в очите.