— Откри ли Исус? — попита той неочаквано.
— А, не… само четвърт долар — отговорих веднага, бързо се наместих и се престорих, че смятам да спя през следващите шест часа, без да обръщам внимание на молбите му да позволя на Христос да построи колибка в сърцето ми.
Всъщност гледах тайно през прозореца, за да зърна Европа. Още си спомням тази първа гледка. Самолетът сякаш изпадна от облаците и отдолу изведнъж видях вълшебна картина — малки зелени ниви и селца с камбанарии, пръснати из вълнист пейзаж, като изтупан юрган, миг преди отново да се разстеле върху леглото. Бях летял много из Америка и никога не бях виждал през прозорец на самолет нещо по-различно от златисти ниви и ферми с размерите на Белгия, лъкатушещи реки и нарисувани като с молив черни магистрали, прави като опната жица. Имаш чувството, че ако примижиш добре, ще видиш Лос Анджелис, дори и да си над Канзас. Пейзажът тук обаче беше подреден и съвършен като миниатюрен модел на влакче. Беше толкова зелено, старателно обработено и изпипано, толкова прибрано и спретнато, вълнуващо, толкова… европейско. Бях поразен. И още съм.
Мъкнех толкова голяма раница, че донякъде очаквах на митницата да ме попитат „Нещо за деклариране? Цигари? Алкохол? Умрял кон?“, и превит под тежестта й прекарах деня из старинните улици на град Люксембург, изпаднал в някакво ярко умопомрачение — непозната смесица от възбуда, изтощение и отчетливи зрителни възприятия. Всичко изглеждаше така ярко, така остро фокусирано, така ново! Имах чувството, че излизам навън за първи път. Беше толкова различно езикът, парите, колите, номерата на колите, хлябът, храната, вестниците, парковете, хората. Дотогава не бях виждал пешеходна „зебра“, трамвай, ненарязан хляб (дори не мислех, че е възможно да има), не бях виждал човек с таке, който очаква да го вземат несериозно, не бях виждал хора да ходят в различен магазин за всяко нещо, което им трябва за вечеря или хора, които сами си носят торбите за покупките, не бях виждал фазани с перата или одрани зайци да висят на витрината на месаря, или захилена свинска глава на тава, не бях виждал „Житан“ пакет, нито пък човечето на Мишлен. А хората… Ами, хората бяха люксембургци. Не знам защо това толкова ме изуми, но ме изуми. Мислех си: Онзи човек там е люксембургчанин. И онова момиче. Те не знаят нищо за „Ню Йорк Янкис“, не са чували мелодията на клуба „Мики Маус“*1, просто са от друг свят. Беше просто прекрасно.
[*1 Детско телевизионно шоу на Уолт Дисни. — Бел.ред.]
Следобеда, на моста „Адолф“, високо над клисурата, която пресича града, се натъкнах на пъпчивия си съсед от самолета. Влачеше се назад, към центъра, също под доста голяма раница. Поздравих го като приятел — в края на краищата от триста милиона души в Европа познавах единствено него. Той обаче беше далеч от моята трескава възбуда.
— Намери ли си стая? — попита ме мрачно.
— Не.
— Никъде нямаше. Търсих навсякъде и всичко е заето.
— Така ли? — отвърнах и тревогата се промъкна в мен като сянка. Проблемът беше потенциално сериозен. Дотогава не ми се беше налагало сам да си търся място за спане — представях си, че ще се появя в някой малък хотел, когато ми скимне, и след това всичко ще се нареди.
— Шибан град, шибан Люксембург! — отбеляза приятелят ми в неочакван пристъп на красноречие и продължи по пътя си.
Появих се в няколко почти мизерни хотела около централната гара, но всички бяха пълни. Разширих кръга и пробвах в други хотели, по-далеч, но безуспешно и не след дълго — защото Люксембург е колкото чаровен, толкова и малък — се оказах на едно шосе извън града. Несигурен как да се справя с разразяващата се криза, реших да отида на автостоп до Белгия. Белгия беше по-голяма страна, имаше шанс положението там да е по-добро. Стоях час и четирийсет минути край пътя с вдигнат палец и наблюдавах, пробождан от иглички на отчаяние, как колите профучават и как слънцето следва пътя си към хоризонта. Канех се да изоставя и този план — и какво щях да правя? Не знаех… Тогава пред мен спря очукан ситроен 2CV.
Примъкнах раницата си и на предната седалка видях млада двойка, която спореше. За момент си помислих, че изобщо не бяха спрели заради мен, че мъжът е натиснал спирачката колкото да удари един бой на жена си, както знаем, че обичат да правят европейците, съдейки по филмите с Жан Пол Белмондо, които даваха по националната телевизия. Само че след миг жената излезе, хвърли ми изпепеляващ поглед и ме остави да пропълзя на задната седалка, където и седнах, запушил уши с коленете си, сред купчини кутии за обувки.