„Дръж този влак“ — промърморих и забързах към касата за билети.
Амстердам
Пристигането на централната гара в Амстердам е странно преживяване. Намира се насред града, на слънчев площад в началото на главната улица — Дамрак. Излизаш през главния изход и виждаш пред себе си — Боже мили! — всички хипита, които са останали на този свят. Нямах представа, че са останали толкова много, но имаше десетки, ако не и стотици — стояха на групи от по шест или осем души, свиреха на китари, подаваха си цигари с трева, приличаха се на слънце. Изглеждат до голяма степен така, както бихте очаквали да изглежда някой, който е отделил четвърт век от живота си да се шляе на публични места и да пуши марихуана. На мнозина от тях им липсваха зъби и коса, но компенсираха някак си с много кучета и деца. Децата се забавляваха, като подскачаха весело на слънце, а кучетата — като ме хапеха по краката, докато минавам.
Тръгнах по Дамрак, изпълнен с очакване. Навремето Амстердам беше любимият ни европейски град, на Кац и мен, с твърде висок степенен показател, за да бъде изчислен. Беше красив, беше дружелюбен, имаше чудесни барове и законна трева. Ако се бяхме задържали още една седмица, можех спокойно да си остана за вечни времена и сега да се размотавам на площада пред гарата, да свиря на акустична китара и да имам хлапета с имена от рода на Слънчев Лъч или Зипити Ду-Да. На косъм беше.
Дамрак беше пълна с туристи, хипита и хора, излезли на неделен пазар, и всички се движеха с различни скорости — туристите влачеха крака, сякаш връзките на обувките им са завързани една за друга и гледаха навсякъде другаде, но не и в посоката, в която се движат, хипитата бързаха прегърбени, а търсещите покупки се щураха между тях като навити играчки. Беше невъзможно да се ходи с някакъв ритъм. Опитах няколко от хотелите по улицата, но всички бяха пълни, така че хлътнах зад подобния на затвор кралски дворец на площад „Дам“ и тръгнах по малките задни улички, където, спомнях си, имаше някакви хотелчета. Имаше, но и те нямаха свободни места. В повечето нямаше нужда дори да питам, защото на вратите им висяха табели „Няма места“ на половин дузина езици.
Нещата явно се бяха променили от едно време. С Кац слязохме от влака в разгара на лятото, попитахме как да стигнем до моряшкия квартал и си намерихме стая в първия хотел, който се изпречи пред очите ни. Беше чудесно хотелче на име „Анко“, в традиционна амстердамска къща — тясна и с висок покрив, тъмни стълби и спокоен изглед към канала „Воорбургвал“, четири етажа по-долу. Струваше 5 долара на вечер, заедно с омлета за закуска, буквално без пари, макар че трябваше да делим стаята с двама типа, малко по-възрастни от нас.
Първата ни среща не вещаеше нищо добро. Отворихме вратата и ги заварихме да се боричкат голи в леглото — случката изненада еднакво и четирима ни.
— Извинете ни, дами — изсумтяхме с Кац, върнахме се назад в коридора, затворихме вратата и се спогледахме стъписани. Нищо през двайсетте ни години живот в Айова не ни беше подготвило за такова нещо. Оставихме им минута, за да се откопчат един от друг и да си метнат някоя хавлия, после пак влязохме, но стана ясно, че ни смятат за долни натрапници, което чувство още повече се затвърди през следващите два дни, благодарение на склонността ни винаги да се прибираме в стаята в разгара на гимнастиката им. Или онези никога не преставаха, или просто улучвахме момента безупречно.
Не говореха с нас повече от абсолютно необходимото. Не успяхме да разберем откъде са по акцента им, но решихме, че по-дребният трябва да е австралиец, защото се чувстваше толкова у дома там, отдолу*1. Презрението им към нас стана неспасяемо по средата на втората нощ, когато след гала вечер в Клуб Парадизо, Кац се надигна тежко от леглото и с тежка въздишка на облекчение се изпика в кошчето за боклук.
[*1 Down under (англ.). — „Там долу“, прозвище на Австралия. — Бел.ред.]
— Мислех, че е мивката — обясни той, малко виновно на следващата сутрин. След закуска съквартирантите ни се изнесоха от стаята и тя остана само за нас до края на седмицата.
Много бързо влязохме в щастлив ритъм. Ставахме сутрин за закуска, после се връщахме в стаята, ликвидирахме всички следи от дневна светлина и продължавахме да спим през деня. Към четири следобед се размърдвахме отново, вземахме горещ душ в една кутийка в края на коридора, обличахме чисти дрехи, притискахме косите си към теметата и слизахме в бара „Анко“, където сядахме по на чаша портокалов сок край витрината, зяпахме навън и коментирахме колко чудесни хора са холандците, след като са напълнили най-важния си град с приятни канали, пленителни проститутки и изобилие от упойващи вещества.