Никъде нямаше стаи. Накрая, отчаян, се върнах на гаровия площад, в офиса на VVV, държавното туристическо бюро, където, предполагах, че би трябвало да има служба за намиране на стаи. Влязох вътре, качих се по някакви стъпала и се оказах в зала, която напомняше Елис Айлънд*1. Имаше осем раздърпани опашки от уморени туристи, с поне по трийсет души във всяка. Служителите от VVV разпращаха хората навсякъде в Харлем, в Делфт, в Ротердам, в Хага — защото в Амстердам не беше останала нито една свободна хотелска стая, на никаква цена. А беше едва април. Какво, по дяволите, щеше да е примерно през юли? Сигурно ще изпращат посетителите в Исландия. Голям надпис на стената гласеше: „НЯМА БИЛЕТИ ЗА ИЗЛОЖБАТА НА ВАН ГОГ. ПРОДАДЕНИ!“ И това беше страхотно. Една от причините да дойда тук беше тази изложба.
[*1 Остров в залива на Ню Йорк, където в началото на XX век се е намирал основният приемателен център за емигранти, търсещи убежище в САЩ. — Бел.ред.]
Наредих се на една от опашките. Движеше се със скоростта на глетчер. Беше ми горещо, потях се, чувствах се уморен, бях гладен. Краката ме боляха. Исках да взема вана. Исках обилна вечеря и няколко бири. Нито една част от мен не се чувстваше щастлива.
Почти всички в помещението бяха американци. Всеки следващ клиент, достигнал реда си, трябваше да бъде разпитан за изискванията си във връзка с тоалетната и банята, закуската, условията в стаите, достъпност до обществения транспорт и цената. Това отнемаше цяла вечност, поради всичките възможни пермутации. След това, неизбежно, клиентът трябваше да се обърне към този, с когото е — който през цялото време явно внимателно слуша какво се говори, но в действителност не е така — и да разясни възможностите още веднъж. Това предизвикваше продължителна дискусия и поредица допълнителни въпроси. — Може ли да стигнем с автобус, вместо с влак? Има ли вегетариански ресторанти край хотела? В хотела има ли стаи за пушачи? На гарата ще има ли такси или ще трябва да повикаме по телефона? А ще ни дадете ли номера? В Делфт има ли обществена пералня? В колко часа тръгва последният влак? Мислите ли, че трябва да ме изведат навън и да ме разстрелят, задето задникът ми е толкова огромен и задето задавам толкова много глупави въпроси? Просто нямаше край.
След като веднъж достигнеха някакво принципно съгласие, служителят на VVV провеждаше около двайсет телефонни разговора с близките хотели, с израз на безкрайно търпение и ниски очаквания — по това време повечето хотели дори не си правеха труда да вдигат телефона — после обявяваше, че в този ценови диапазон няма нищо свободно. Започваше обсъждане на поредица по-скъпи и по-далечни варианти. Всичко това отнемаше толкова време, че ми идваше да ръкопляскам всеки път, щом някой се отделеше от гишето и опашката помръднеше десетина сантиметра напред.
Единственото хубаво нещо беше, че момичето на моето гише беше красиво — не просто удивително красиво, със задник, от който ти се изпотяват дланите, когато отиде до шкафа с папките, но също така интелигентно, мило, търпеливо, съчувстващо и с онзи изключителен, смътен холандски акцент, който просто разтапя сърцето ти. Обслужваше клиентите изящно и компетентно, сменяше с лекота френски, немски, английски и холандски — и все с този фантастичен акцент. Бях запленен. Признавам си го. Застанал на опашката, която не помръдваше, нямаше какво друго да правя, освен да я зяпам тъпоумно и да се възхищавам на всичко у нея — кичура коса, прибран зад ухото, как бърчеше нос, когато прелистваше телефонния указател, как набираше номерата с гумичката на молива си. Когато най-накрая застанах пред нея, едва се удържах да не изтърся: „Може ли да правим секс няколко пъти, а после да поговорим за женитба?“ Вместо това, стеснително попитах дали има свободна стая някъде в северното полукълбо. Тя ми намери в Харлем.
Харлем е много приятен. Хората преди мен на опашката припадаха, когато им обясняваха, че ще трябва да напуснат Амстердам, за да си намерят хотел, но аз се зарадвах. Харлем е само на двайсет минути с влак, чудесно градче с великолепна катедрала на уютен площад, както и с множество добри ресторанти, които са по-евтини и с повече свободни места от онези в Амстердам. Изядох една пържола с размерите на водна грейка, направих дълга разходка из града, застанах впечатлен в сянката на катедралата, върнах се в хотела, взех врял душ и си легнах щастлив.
Сутринта се върнах в Амстердам. Някога обичах да обикалям градовете в неделя сутрин, но напоследък това става все по-обезсърчително. Всички неща, останали от съботната вечер — повръщано, боклуци, смачкани бирени кутии — все още се търкаля наоколо, а витрините са със спуснати железни решетки или капаци. Така улиците изглеждат опасни и неприветливи, което е абсурдно за Европа. На една безобидна пешеходна улица на име „Хейлигеуег“, почти всички витрини бяха скрити зад железни капаци, дори и офисът на ирландската авиокомпания „Еър Лингус“. Какво, дявол да го вземе, би могло да се открадне от офис на авиокомпания? Малкият модел на самолет от витрината ли?