Открих пътя до каналите — „Сингел“, „Херенграхт“, „Кайзерграхт“ и „Принсенграхт“ — и нещата моментално се подобриха. Скитах покрай тях безметежно, подритвах листа и боклук, обкръжен от високи къщи с тесни фасади и стари дървета. Каналите на Амстердам са удивително красиви, особено в неделя сутрин, когато наоколо няма почти никого. Един мъж седеше на слънце на терасата си с вестник и кафе, друг се връщаше отнякъде с бутилка вино, минаха двама прегърнати младежи, с озарени от пост сексуален блясък лица, от време на време из страничните улички се мяркаха велосипедисти, като статисти, специално наети, за да придават цвят на пейзажа, но в продължение на цели два часа не видях никой друг.
Отново и отново се облягах на парапета на едно малко гърбаво мостче и гледах проблясващата зелена вода, потънал в простичко блаженство, докато отдолу не избоботи корабче с туристи с фотоапарати, колкото да разкъса отразения във водата пейзаж и да развали магията. Зад корабчето традиционно се влачеше шествие обезпокоени боклуци — пластмасови бутилки, цигарени кутии, асортимент опаковки от „Макдоналдс“ и „Бъргър Кинг“ — и си спомнях, че освен всичко друго Амстердам е и мръсен град. Пълен е с кучешки лайна, боклук и графити. Графитите са навсякъде — по телефонните кабини, по пейките в парковете, по стените на почти всички сгради, дори и по мраморните сводове на подлеза под Рийксмузеум. Никъде не съм виждал толкова много графити. Дори не са добри. По-скоро са завъртулки, напръскани от хора с мозъци колкото на пиле. Явно холандците имат проблем с безмозъчните престъпления. В Амстердам може никога да не ви оберат на улицата, но са ми казвали, че не можеш да паркираш някъде в центъра на града, без някой да издере боята на колата ти с отвертка от единия до другия край.
Когато бях на двайсет, харесвах този град — всъщност, дълбоко му се възхищавах — заради откритостта, толерантността, спокойното отношение към хашиша, секса и всички други грехове, на които човек на двайсет не може да се насити. Сега обаче ми се струваше странно изморителен. Хората на Амстердам бяха някак си зациклили с традиционната си толерантност, като някой, който заема политическа позиция и след това я защитава упорито, колкото и несъстоятелна да стане. Тъй като са се гордели с толерантността си векове наред, сега им е невъзможно да не гледат с благородно снизхождение на графитите, овехтелите хипита, кучешките лайна и боклука. Разбира се, не е изключено и да тълкувам ситуацията изцяло погрешно. Може би просто харесват кучешки лайна и боклук. Надявам се да е така, защото имат по много.
Тук-там попадах на къщи, обковани с дъски, които се нуждаеха от спешен ремонт. Амстердам е построен върху блато и опазването на къщите край каналите от потъване в него е задача без край. Братът на моя колега от „Таймс“ купи къща на един от по-малките канали и след като се пренесе в нея, откри, че колоните, на които е била построена преди триста години, са прогнили и къщата потъва в тинята отдолу със скорост, при която приземният етаж скоро щеше да изчезне. Да сложиш нови колони под съществуваща многотонна конструкция не е най-лесното нещо на света и операцията му струваше почти два пъти колкото цялата къща. Това стана преди близо двайсет години, но човекът още носи скъсани чорапи, за да изплаща дълга си.
Предполагам, същото се е повтаряло с безброй сгради из целия град, така че не може да не се възхитите на добрите хора от Амстердам, които полагат толкова усилия да държат всичките тези къщи изправени и още повече заради проявения разум да оставят сградите край каналите да се ползват като жилища. В Англия приземните етажи отдавна щяха да са превърнати в индийски ресторанти, пенсионни дружества или химическо чистене, всички с огромни витрини, сякаш някой умира да види какво става в химическото чистене или пенсионния фонд.
Никога не съм можел да разбера това. Първото нещо, което един пенсионен фонд прави, когато придобие викторианска сграда в Англия, е да изтърбуши приземния етаж и да сложи огромни витрини. Защо? Както може би сте забелязали, пенсионните фондове просто няма какво да показват на витрините си. Затова подреждат като ветрило разни брошурки, в които ви уведомяват, че от тях можете да вземете пари на заем. — Слава Богу! Мислех си, че продавате кренвирши! — както и кошмарни акварели, нарисувани от жената на мениджъра. Затова се възхищавам на холандците — запазили са най-хубавите си улици и държат на тях да живеят хора.