Единственият проблем е, че всичко това прави редките катастрофи още по-непоносими, както успях да се уверя с болезнен вик, когато стигнах далечния край на „Нювезейдс Воорбургвал“. Там, където някога се издигаше хубава къща с високи стрехи, сега се беше пльоснал един „Холидей Ин“ — постройка толкова грозна, толкова безлична, толкова плоска, че замръзнах на място, зяпнал от учудване. Всичко в нея беше евтино и лишено от въображение — формата на кашон, кафявите като лайно тухли, празните, облещени прозорци, видеокамерите по стените, вторачени във всеки минувач. Приличаше на паркинг. Не беше положено и елементарно усилие да й се придаде някаква характерност.
Щеше да е достатъчно болезнено, и ако беше край някое летище, но това тук беше в сърцето на един от великите градове на Европа, на улица, която беше обградена от красиви, аристократични сгради. Как е възможно един архитект да мине през такъв град и да направи толкова невероятно безлична сграда? Как градските власти са му позволили? Как може човек да спи в нея? Установих, че се обръщам втрещен към минувачите на тротоара, сякаш за да им кажа: „Не виждате ли тази сграда?“, но те просто отминаваха, съвършено безразлични към съществуването й. Просто не разбирам този свят.
Дойде вечерта. Заваля лек дъжд. Вдигнах яка около ушите си, тръгнах из тъмните улички на квартала с червените фенери и заразглеждах с присвити очи стоката на показ зад витрините. Кварталът се беше променил. През 1973 година, най-явното нещо беше един клуб с надпис, който гласеше:
НА СЦЕНАТА — ИСТИНСКО ЧУК-ЧУК ШОУ!
Сега всичко беше далеч по-недвусмислено. Витрините бяха пълни с най-различни пластмасови фалоси, вибратори, камшици, видеокасети, вазелини, списания, кожени облекла и други екзотични материали, които не можете да купите в кварталния супермаркет. На една витрина беше изложен пластмасов, удивително реалистичен женски репродуктивен орган в реални размери, с леко разтворени лабии. Беше ужасно. Приличаше на помагало за урок по анатомия и човек лесно би могъл да си представи припадащите студенти.
Списанията бяха още по-противни. Показваха как всякакви възможни двойки си правят взаимно разни особени неща — хетеросексуални, хомосексуални, садомазохисти, гротескно дебели хора (за краткотрайно облекчение чрез смях, предполагам) и дори животни. На корицата на едното се виждаше жена, която прави… как да го напиша?… определена орална услуга на кон, каквато услуга един кон не очаква да получи, дори и от друг кон. Бях сащисан. И всичко това беше на витрините. Един Бог знае какво държат под тезгяха.
Проститутките все още си бяха там. Бяха с полупрозрачни прилепнали дрехи, зад витрини, облени в розово сияние и ми намигаха, когато минавах покрай тях. („Ей, те ме харесват!“ — казах си, но си дадох сметка, че намигат на всеки минувач.) На места зад тях се виждаха малките килийки, в които работеха, бели и стерилни на вид, като лекарски кабинет, и който могат да се погрижат за хемороидите ти. Преди двайсет години всички проститутки бяха холандки. Бяха дружелюбни, мили и понякога сърцераздирателно привлекателни. Сега повечето бяха азиатки или африканки, изглеждаха зли и увехнали, дори когато се цупеха и пращаха целувки с цялото кокетство, на което са способни.
Имаше цяла улица с такива неща, дълга няколко пресечки, а бизнесът се разрастваше и по съседните улички. Не можех да повярвам, че може да има толкова много хора в Амстердам — толкова много хора по целия свят, — които имат нужда от такъв тип помощ, за да еякулират. Каква стана с индивидуалната инициатива?
Прекарах сутринта на последния си ден в „Рийксмузеум“. „Нощната стража“ не беше изложена, защото само преди няколко дни някакъв луд индивид я беше нападнал с нож и сега и той и картината бяха на рехабилитация. Все пак музеят е огромен — 250 зали — и пълен с чудесни картини, така че имаше много за гледане.
После отидох до къщата на Ани Франк. Беше препълнена, но въпреки това вълнуваше. Осем души се крили в продължение на три години в тайно помещение над магазина за подправки на Ото Франк, а сега от там минава безкрайна върволица посетители, които искат да видят известната библиотечка, която прикрива тайния вход към апартамента и петте стаи, в които осмината живели.
Трагичното е, че когато семейство Франк и приятелите им били предадени от неизвестно лице и най-накрая заловени, през август 1944 година, Съюзниците щели да освободят Холандия всеки момент. Само след няколко седмици всички са щели да бъдат спасени. Седем от осемте загинали в концентрационните лагери. Единствено бащата на Ани оцелял.