Выбрать главу

Шофьорът беше много дружелюбен. Говореше добре английски и ми изкрещя, за да надвика рева на двигателя, който напомняше градинска косачка, че работи като пътуващ търговец на обувки и че жена му била служителка в люксембургска банка, и че живеели в Арлон, почти до границата. Непрекъснато се обръщаше назад, за да доподреди нещата на задната седалка, за да ми направи повече място, като хвърляше кутии към задното стъкло, което бих предпочел да не прави, защото доста често ме удряха по главата, а и през това време караше с повече от сто сред натоварено движение, с една ръка.

През няколко секунди жена му изпищяваше заради някоя изникнала отпред задница на камион, той връщаше вниманието си към пътя за около две секунди и половина, а след това отново се заемаше с моето удобство. Тя непрекъснато му крещеше заради шофирането, а той се държеше, сякаш това е някаква нейна досадна странност и продължаваше да ми хвърля подкупващи, конспиративни, дълбоко галски погледи, сякаш пискливото й натякване е някаква шега, която разбираме само двамата.

В малко случаи съм бил по-убеден, че скоро ще умра. Мъжът караше, като че ли играе на компютър. Шосето беше с три ленти — още едно нещо, което дотогава не бях виждал — като по едната се пътуваше на запад, по другата на изток, а средната беше обща, за задминаване в двете посоки. Моят нов приятел изглежда не беше схванал системата. Излизаше в средната лента и искрено се изненадваше, когато откриеше, че ни връхлита поне четиридесеттонен камион, също като в анимационен филм. Отбиваше встрани в последния възможен момент, после се показваше през прозореца и ругаеше другия шофьор, след което пък жена му и аз го вкарвахме с крясъци обратно в колата. По-късно научих, че от цяла Европа Люксембург е страната с най-много смъртни случаи от автомобилни катастрофи, което въобще не ме изненадва.

За половин час стигнахме Арлон, мрачен индустриален град. Всичко наоколо изглеждаше сиво и прашно, дори хората. Мъжът настоя да вечерям с тях в апартамента им. Жена му и аз възразихме — аз учтиво, тя с неприкрита неприязън — но той отхвърли протестите ни като поредна досадна странност и преди да разбера какво става, ме качиха по тъмни стълби и ме въведоха в най-малкия и най-голия от всички апартаменти, които бях виждал. Имаха само две стаи — кухня с размерите на бюфет и стая за всичко останало, в която видях маса, два стопа, легло и преносим грамофон само с две плочи — едната на Джийн Питни, а другата на някакъв духов оркестър на английски миньори. Попита ме коя искам да чуя. Казах му той да избере.

Пусна Джийн Питни, изчезна в кухнята, където жена му го засипа със залп от шепот, после пак се появи с глуповато изражение на лицето, две чаши и две големи кафяви бутилки светло пиво.

— Това е много хубаво — заяви обещаващо той и напълни чашата ми с бира, която се оказа топла.

— М-м-м — отговорих аз, като се постарах да прозвучи доволно. Избърсах малко пяна от устните си и се зачудих дали бих оцелял след скок през прозореца на втория етаж. После пихме бира и се усмихвахме един на друг. Опитах да преценя на какви мисли ме навежда тази бира и най-накрая реших, че асоциацията е с много голямо количество урина за изследване, може би на едро животно от цирка.

— Добре е, нали? — попита белгиецът.

— М-м-м — казах пак, но не отпих.

Никога преди това не се бях отделял от дома. Намирах се на чужд континент, сред хора, които не говореха моя език. Току-що бях пропътувал 6400 километра в сандък за лед с крила, не бях спал трийсет часа, не се бях мил двайсет и девет, а сега се намирах в малък, спартански апартамент, в незнаен белгийски град и щях да вечерям с двама непознати.

Мадам Непозната се появи с три чинии, във всяка от които имаше по две пържени яйца, нищо повече, и ги стовари с гняв и порцеланов звън на масата.

Аз и тя седнахме на масата. Съпругът й кацна на леглото.

— Бира с яйца — отбелязах. — Интересна комбинация.

Вечерята продължи четири секунди.

— М-м-м — казах аз, избърсах жълтъка от устата си и се потупах по корема. — Беше чудесно. Благодаря ви много. Е, мисля, че трябва да тръгвам.

Мадам Непозната ми хвърли поглед, който достигаше доста отвъд омразата, но господин Непознат скочи на крака и дружелюбно ме задържа за раменете.

— Не, не, не. Трябва да чуеш и другата страна на плочата и да пийнеш още малко бира.

Обърна плочата, започнахме да слушаме мълчаливо и да отпиваме малки глътки бира. След това ме откара с колата си до центъра на града, в малък хотел, който някога може да е бил и „гранд“, но сега беше пълен с голи електрически крушки и го обслужваше мъж по потник. Мъжът ме поведе на дълго пътешествие по стълби и коридори и най-накрая ме изостави в голяма стая с незастлан под, в чиито сумрачни пространства имаше стол с кърпа на облегалката, очукана мивка, абсурдно голям старинен гардероб и огромно легло, със специфичните вдлъбнатини и аромата на 150 години нетърпелив секс.