Музеят на Ани Франк отлично предава ужаса, преживян от евреите, но за съжаление там изобщо не се споменават холандците, рискували собствения си живот, за да помогнат на Франк и много други като тях. Мийп Гис, секретарката на Ото Франк, трябвало всеки ден да намира храна за осем души, съпруга си и самата себе си в продължение на цели три години, във времена на най-строги ограничения. Било е безкрайно трудно, да не кажа рисковано. Въпреки всичко подобни действия не са били рядкост — двайсет хиляди души в Холандия са осигурявали убежище на евреи по време на войната, с цената на сериозен риск за самите себе си. И те заслужават да бъдат запомнени.
Какво ли е било да си евреин през трийсетте години в Европа? В началото били подлагани на най-гнусни унижения — забранявали им да седят в паркове или кафенета, заставяли ги да предават автомобилите и велосипедите си, дори детските велосипеди. Ако беше само това, Германия трябваше да се срамува вечно, само че, разбира се, нещата се влошили неизмеримо повече, както зловещо доказват експонатите в музея — хора, натоварени на конски вагони, като добитък, струпани на купища трупове, подобни на клечки, изпитите лица на всички живи мъртъвци — снимки, които сте виждали хиляди пъти.
Една снимка, която не бях виждал, ме стъписа. Беше размазана фотография на германски войник, който се прицелва с карабина в жена с бебе, застинала от страх край трап, пълен с трупове. Не можех да откъсна очи от нея, мъчех се да си представя какъв човек трябва да си, за да направиш подобно нещо.
Вероятно това не беше най-подходящата снимка за мен, малко преди да се кача на влака и да замина за Германия.
Хамбург
Взех влака за Хамбург през Оснабрюк и Бремен, и пристигнах рано вечерта. За първи път идвах в Хамбург. С Кац минахме от тук, на път за Скандинавия, но беше късно през нощта и си спомням само един тъмен град и една тъмна гара, на която спряхме за половин час, докато закачат допълнителни вагони. Гарата беше почти непроменена от онова време, сводеста и кънтяща, но сега беше по-светла и по-оживена, защото беше едва шест вечерта. Беше пълно с хора, бързащи да хванат влака.
Пробих си път през тълпата до туристическото бюро и след като бях преживял толкова трудности при намирането на легло в Амстердам, с радост платих щедър хонорар, за да ме настанят, а след това се огорчих, защото хотел „Поп“, заведението, към което ме насочи приятният, учтив млад мъж, след като ме освободи от шепа банкноти и монети, се оказа точно срещу гарата. Можех да го намеря и сам за около трийсет секунди, а с парите да си устроя разгулна вечер на „Реепербан“, улицата с червените фенери. Все пак хотелът беше удобен, имаше бар и ресторант, така че не можех да се оплача. Всъщност, можех. Стаята беше тясна и потискащо съдържаше само необходими неща — двайсетватова крушка на нощната лампа, без килим, без телевизор и легло, което би могло да мине за дъска за гладене. Все пак нямаше как да забравя име като хотел „Поп“ и да приключа вечерта, както често ми се случва в непознати градове, като се кача на някое такси и накарам шофьора да обикаля наоколо, докато го видя.
Преди вечеря излязох да се поразходя. Застанали на интервали по страничните улички около гарата, видях някои от най-изумително непривлекателните проститутки, които бих могъл да си представя — петдесетгодишни жени в миниполи и с черни мрежести чорапи, разкривено червило и цици, които висяха до коленете им. Откъде, по дяволите, им идваха клиентите, не можех и да започна да си представям. Една от тях ми хвърли подканящ поглед и когато залитнах назад, към улицата, едва не ме блъсна някакъв автобус. След една-две пресечки обаче положението се подобри значително. Бях оставил картата на града в хотела, така че нямах представа накъде вървя, но във всички посоки изглеждаше изкусително. Беше топла пролетна вечер и сумракът се спускаше уютно над града като одеяло около раменете ти, хората бяха излезли навън, разхождаха се безцелно и зяпаха витрините. Беше ми приятно да съм сред тях.
Бях очаквал Хамбург да е по-мрачен, нещо като немски Ливърпул, пълен с разпадащи се надлези и пустеещи парцели — вече знаех, че има най-високото ниво на безработица в Германия, повече от дванайсет процента, два пъти по-висока от средната за страната, така че очаквах най-лошото — но градът се оказа далеч от тези представи, поне на повърхността. Универсалните магазини по „Мьонкебергщрасе“, главната търговска улица, бяха ярко осветени и пълни с модни стоки — много по-добри от всичко, което може да се намери на Оксфорд стрийт — а по малките странични улички светеха ресторантчета и бистра, през чиито витрини видях хора, които се хранят елегантно и добре.