Прекосих големия площад на общината и тръгнах по тъмните улички на пристанищния квартал, красиви и притихнали, после свих зад един ъгъл и попаднах на една от най-привлекателните градски гледки, които някога съм виждал — Вътрешен Алстер, по-малкото от двете езера, около които е построен Хамбург. От картите знаех, че Хамбург има такива езера, но нищо от това, което бях чел в книгите или виждал на снимка не ме беше подготвило за красотата им в действителност. Вътрешен Алстер е много по-малък, но все пак е достатъчно голям, за да представлява великолепен правоъгълен басейн от тишина и мрак в средата на града. Покрай езерото има приятни пейки и дървета, зад тях се виждат сгради с офиси и два хотела от старата школа, от онези, чиито портиери са облечени като албански адмирали и в които непрекъснато влизат и излизат възрастни дами с малки кученца в ръце.
Седнах на една пейка и в продължение на може би един час просто гледах блещукащите по повърхността светлинки и слушах плискането на водата, после се раздвижих достатъчно, за да отида до „Кенедибрюке“ — моста над канала, който свързва двете езера. Външен Алстер, видян от там, беше още по-обширен, неправилен като форма и дори още по-очарователен, но реших да го оставя за следващия ден.
Вместо това, умрял от глад, предпочетох да се върна при подканящите светлини на „Поп“, където вечерях обилно и изненадващо хубаво за малък хотел край гара — тъпках се с хлебчета, салата, месо и картофи, докато беше възможно, после пълних остатъчния си обем с добра немска бира и прочетох половин книга, докато накрая, някъде към дванайсет и половина, станах от масата, кимнах учтиво на шестте турски келнери, които чакаха часове наред да си отида и се качих с малокалибрения, бавен асансьор до четвъртия етаж, където мушках ключа си в ключалката не повече от половин час, преди да нахълтам неочаквано в стаята си, след което затръшнах вратата с пета, свалих някои дрехи (един чорап, половин риза) и се строполих в леглото, където почти моментално се унесох в дълбок, доволен и, смея да кажа, гротескно гъргорещ сън.
Събудих се в слънчев квадрат, твърде топъл и ярък, за да спиш, дотътрих се до прозореца и видях великолепна блестяща сутрин, твърде прекрасна, за да бъде пропиляна. Сградата на гарата и улицата долу, „Кирхеналее“, бяха така облени в слънчева светлина, че трябваше да закрия очите си. Имах махмурлук, който би могъл да се продаде за научни изследвания, но след две чаши силно кафе на слънчева маса пред „Поп“, шепа аспирин, две цигари и пристъп на здрава кашлица, се почувствах поносимо човешки и вече бях в състояние да предприема леката разходка до водата, през шарената сянка на парка „Санкт Паули“. С пристигането си установих, че няма кой знае какво за гледане — само кранове, докове и широкото, лениво устие на Елба. Спомних си какво беше казал Конрад Аденауер: „Можеш да усетиш миризмата на Прусия, когато стигнеш до Елба“. Усещах само миризма на умряла риба или поне реших, че е умряла. Може би е миришело на прусаци.
През трийсетте години в доковете на Хамбург са работели 100 000 души. Сега броят им е едва 1200, въпреки че това е второто по натовареност пристанище на Европа (след Ротердам), като обема на търговията тук е колкото на цяла Австрия. Само две седмици преди това бих могъл да наблюдавам интересната гледка как някой товарен кораб разтоварва зърно от задните си трюмове и ги товари на предните, за да измъкне допълнителни средства от вечно благосклонната Европейска икономическа общност. С грандиозните си гафове ЕИО плащаше години наред специални субсидии на превозвачите на зърно, което е произведено в една част на Общия пазар, а реекспортирано от друга, така че превозвачите, получили пратка примерно от Франция за Русия, откриваха, че могат да натрупат състояние, ако по пътя се отбият в Хамбург и там съвсем безпредметно разтоварят зърното и го натоварят пак. Този малък трик донесе на превозвачите някакви си 42 милиона английски лири, преди чиновниците от ЕИО да си дадат сметка, че тези пари могат да се похарчат за нещо друго — например за тях самите — и да сложат край на тази практика.
Извървях неколкостотинте метра навътре, към сушата и нагоре, по едно възвишение, до „Реепербан“ — известната, дълга една миля улица на порока. Изглеждаше разочароващо несладострастно. Естествено, греховните места никога не изглеждат по най-добрия начин през деня. Спомням си, бях решил, че дори Лас Вегас изглежда доста трогателно жалък, когато го гледаш сутрин, на чаша кафе и поничка. Целият шум и електрическа енергия, които се освобождават по мръкнало, изчезват с появата на пустинното слънце и всичко изведнъж става плоско, двуизмерно като филмов декор. И така да е, обаче Реепербан имаше много кротък вид, особено след Амстердам. Бях си представял тясна пешеходна улица, натъпкана от двете страни с барове, сексшопове, стриптийз заведения и всички останали неща, нужни на моряка, за да съживи соления си инструмент, но тази тук беше почти нормална градска улица, по която минаваше трафикът между центъра и западните предградия. Имаше доста на брой гнезда на порока, но и немалко съвсем нормални места — ресторанти, кафенета, магазини за сувенири, за джинси, дори за мебели, както и театър, в който показваха вездесъщите „Котки“. Единственото, което показваше, че районът има съмнителна репутация, бяха навъсените лица на хората. До един изглеждаха изпити и съсипани, като собственици на панаирджийски стрелбища.