Може би само аз съм такъв. Може би онези хора изобщо не се притесняват от анормалните си похождения. Може би говорят за тях свободно с приятелите си, седят по баровете и подхвърлят реплики от рода: „Споменах ли ти, че си купих „Арабски нощи“, модел 280? Очите не се движат, но анусът функционира добре.“ Може би дори ги носят със себе си. „Хелмут, запознай се с новата ми 440. Обърни внимание на циците. Огнени са.“
С тази интригуваща мисъл в главата се върнах в центъра на града, при концертната зала и минах по улица с интересното име _Gorch-Fock-Wall_, което ми прозвуча като отговор на гатанка. („Какво прави Горх, когато не може да намери надуваемата си кукла?“) и разгледах търговските улици и луксозните безистени, струпвани между огромната сграда на общината и Вътрешен Алстер.
Наближаваше дванайсет и хората седяха по слънчевите площади и обядваха или ядяха сладолед. Почти всички изглеждаха здрави, заможни и поразително хубави. Спомнях си немските градове отпреди двайсет години — бяха пълни с бизнесмени, които изглеждаха така, както се очаква да изглеждат германците — дебели и арогантни. Виждах ги как се тъпчат с купчини наденички и картофи и как пият златиста бира от еднолитрови халби с пълни усти, по всяко време на деня, а сега деликатно боцкаха салати и риба, изглеждаха стегнати и загорели от слънцето, и нещо повече — бяха дружелюбни и щастливи. Може би това е характерно само за Хамбург. В края на краищата, Хамбург е по-близо до Дания и Швеция, и дори до Англия, отколкото до Мюнхен, така че градът може и да не е типичен за Германия.
Във всеки случай, тази освободена и дружелюбна атмосфера беше нещо, което дотогава не бях свързвал с германците, поне не и с тези, които са на над двайсет и пет години. Нямаше и капка арогантност, а само тиха самоувереност, която явно се коренеше в материалното богатство около тях. Всичките тези малки съмнения, които всички, по едно или друго време, сме изпитвали относно мъдростта на решението да се оставят германците да станат господари на Европа, се изпариха под хамбургското слънчево небе. Преди четирийсет и пет години Хамбург е бил руина. Буквално всичко около мен сега беше ново, дори и да не изглеждаше ново. Хората бяха направили своя град, дори себе си, богати, елегантни и хубави, с ум и усилена работа, и поради това имаха пълно право да се държат надменно, но не се държаха така и затова им се възхищавах.
Не мисля, че някога бих могъл да простя на германците за тяхното минало — не и докато се чудя дали дружелюбният възрастен келнер, който ми носи кафето, някога не е нанизвал бебета на щик или не е подкарвал евреи към газовите камери. Някои неща са толкова чудовищни, че не могат да бъдат простени. Същевременно обаче и не виждам как човек би могъл да отиде в Германия в наши дни и да повярва дори за миг, че нещо подобно би могло да се случи отново. Немците, хрумна ми, са новите американци — богати, амбициозни, работят здравата, грижат се за здравето си, сигурни са за мястото си под слънцето. Когато сега видях Хамбург, се почувствах щастлив, че поверявам съдбата си на тях — във всеки случай по-щастлив, отколкото, че я бях поверил на хора, които през последните четирийсет години се опитват да превърнат Англия в нещо като национален еквивалент на евтин супермаркет.
Едно нещо не се бе променило — жените все още не махат космите под мишниците си. Това винаги ме бе озадачавало. Изглеждат толкова красиви и елегантни, а когато вдигнат ръце, виждаш отдолу топка косми. Знам, че според някои хора това е нещо земно, но земни са и репите, а не знам някой да си е слагал репи подмишниците. Независимо от това, ако най-лошата черта, която германците ще отнесат със себе си в новия век, е отказът да се справят с вторичните си полови белези под мишниците, с радост бих се оставил да ни водят в новото хилядолетие. Не че имаме някакъв друг, дори минимален шибан избор, помнете ми думата.
Всичките тези гъвкави и привлекателни тела започнаха да ме потискат, особено след като зърнах отражението си в една витрина и си дадох сметка, че сега аз съм дебелият. След като първите двайсет и пет години изглеждах така, сякаш майка ми се е съвкупявала с богомолка, отразената в стъклото търкаляща се топка мас сега беше истински шок. Време е да престана да се усмихвам за добро утро на дебелака, който сутрин виждам в огледалото на асансьора. Веднъж опитах диета, но бедата е, че диетите много бързо излизат от контрол. През първата седмица отслабнах с два килограма и бях във възторг, но много скоро си дадох сметка, че с това темпо за малко повече от година ще изчезна напълно. Почувствах нещо като облекчение, когато през втората седмица открих, че съм си върнал всичките загубени килограми (бях на измислена от мен диета, която се нарича „пица и сладолед“) и продължавам да се утешавам от мисълта, че ако някога има световен глад, аз ще продължавам да се разхождам наоколо, дори, може би, да играя по малко тенис, докато всички вие се гърчите в последни мъки.