Следобедът ми отиде в разходка около огромния Външен Алстер. Нямах намерение да прекарам там целия следобед, но беше толкова красиво, че не можех да се отделя. По водата се носеха платноходки, а червено-бели фериботи браздяха повърхността безспир, под небе, пълно с добродушни облаци, за да откарват пътници от богатите северни квартали към далечния център на града. Тесен парк, пълен с бягащи за здраве, влюбени и тук-там, компании пияници (които изглеждаха забележително заможни и добре, предвид заниманието им), заобикаляше езерото и предлагаше очарование след очарование. Всички гледки към далечния град бяха обрамчени от дъбове или трепкащи върби — величествената, тънка като игла телевизионна кула, тук-там няколко небостъргача, медни покриви и църковни камбанарии, които изглеждаха така, сякаш вечно са били там.
Улиците около езерото и по-навътре бяха застроени с огромни къщи от всички архитектурни стилове, които нямаха нищо общо помежду си, освен че бяха внушителни. На местата, където езерото се разливаше навътре в сушата, къщите имаха огромни сенчести морави, стигащи до самата юда, с беседки, бунгала и собствени кейове. Сигурно е много хубаво да живееш в хубава къща край езеро и да ходиш на работа пеша, с велосипед или да го прекосяваш с ферибот, дори със собствената си лодка, и от другата страна да попадаш в такъв богат и красив градски център. В Хамбург наистина може да се живее перфектно.
Копенхаген
Взех влака за Копенхаген. Обичам да пътувам с влак из Дания, защото непрекъснато се качваш и слизаш от фериботи. Пътува се повече, но пък е по-забавно. Не мога да си представя, че човек би могъл да не изпита вълнението, което идва, щом влакът спре край големия бял кораб, който ще го отнесе на борда си. Отраснал съм на хиляда мили от най-близкия океан, така че всяко пътуване по море, колкото и да е кратко, за мен си остава събитие. Забелязах обаче, че дори датчаните и германците, за които това би трябвало да е ежедневие, започнаха да се взират през прозорците в очакване, щом стигнахме до кейовете на Путгарден и влакът ни се качи на ферибота „Карл Карстенс“.
Ето ви един съвет, ако ви се случи да пътувате със скандинавски ферибот. Не слизайте първи от влака, защото всички ще ви последват, уверени, че знаете пътя към основната част на кораба. Попаднах сред група от около 300 души, които следваха по петите зачервен от притеснение мъж, със сиво бомбе, който ни поведе на пътешествие от две мили из товарната палуба на ферибота, по незнайни пътища между железопътни вагони и огромни брезентови каросерии на камиони, като от време на време поглеждаше назад, към нас, сякаш му се искаше някак си да изчезнем и да ни няма, но всички ние знаехме, че единствената ни надежда е да останем лепнати като с лепило зад гърба му. Разбира се, в края на краищата той откри един червен бутон на стената, при натискането, на който се отваряше тайният изход към стълбището.
Обладани от нови тръпки на възбуда, всички затрополиха забързано по металните стъпала и се завтекоха право към бюфета. Можеше да се познае националността на хората по това, което си поръчваха. Немците до един вземаха чинии, пълни с месо и картофи, датчаните пиеха бира „Карлсберг“ и ядяха сметанови торти, а шведите — малки хлебчета с умрели рибки отгоре. Опашките бяха твърде големи за мен, така че се качих на най-горната палуба и се изложих на слънцето и силните пориви на вятъра, докато корабът се отдели от кея и със звук, който странно наподобяваше перална машина, се насочи към осеяното с бели зайчета море, за да премине дванайсетте мили от немския бряг до датския остров Лоланд. Бяхме около осем души, застанали на силния вятър, и се правехме, че не загиваме. Постепенно Путгарден се загуби сред пяната зад кърмата и не след дълго на хоризонта се показа остров Лоланд и започна да се плъзга към нас, като някакво дебнещо морско чудовище.
Ако питате мен, нищо не може да се сравни с морските пътешествия, но в наши дни не е останало много от тях. Дори и в този момент се разработват мащабни планове за прокарване на мостове и тунели между основните датски острови, между Копенхаген и Швеция и дори през тази ивица вода, между Путгарден и Рьодбихавен, така че хората да могат да профучават между тях, без изобщо да забележат, че са преминали от една страна в друга. Този нов европейски импулс да се заличават границите между страните ми се струва някак заблуден.