В Рьодбихавен, след като вълненията ни поутихнаха, отново се качихме във влака и пътувахме до Копенхаген през по-голямата част от следобеда. Дания се оказа доста по-спретната и ненаселена от Северна Германия. Тук нямаше фабрики, както в Германия и нито следа от купищата изоставени трактори и селскостопански машини, които ръждясват в Белгия и Холандия. Видях големи вятърни турбини за генериране на електричество, осеяли ниските хълмове наоколо и плитките води на заливите. Жалко, помислих си с небрежното безразличие, което идва, когато гледаш нещо, което вече изчезва от полезрението ти, че не са ги направили по-привлекателни — като уголемени холандски вятърни мелници, може би.
Струваше ми се странно, че човечеството в продължение на векове е успявало, без особени усилия, да украсява пейзажа с неща, които сякаш са направени специално за него — малки сводести мостчета и каменни ферми, църкви, вятърни мелници, виещи се шосета, живи плетища — а сега като че ли не е способно да направи нищо, което да не прилича на шамар и лицето на природата. Напоследък всичко има — в най-добрия случай — някакво прозаично приложение, като тъпо практичните вятърни турбини, които изчезваха заедно с пейзажа от прозореца на влака, или изглежда евтино и временно, като огромните ламаринени хангари, които минават за супермаркети в покрайнините на всеки средно голям град. Някога сме строели цивилизации. Сега строим търговски центрове.
Стигнахме гарата в Копенхаген малко след пет, но туристическият офис на гарата вече беше затворен. Край него имаше табло с имената на трийсетина хотела и малка червена светлинка показваше дали са пълни, или не. Около две-трети от светлинките бяха запалени, но нямаше карта, която да ти покаже къде се намират спрямо гарата. Помислих си за момент да си запиша няколко имена и адреси на хотели, но във всеки случай нямах голямо доверие на таблото, а и адресите не означаваха нищо без карта на града.
Обърнах се объркан и видях една датска просякиня — беше се вкопчила в ръкава ми и бърбореше весело. Тези хора по някакъв мистериозен начин разбират, когато пристигам в града им. Сякаш имат информационен бюлетин или нещо такова. Тръгнахме заедно през гарата — аз търсех объркано карта на града, а тя ме стискаше за ръкава и ми доверяваше налудничавите си мисли. Предполагам, че сме били странна гледка. Един бизнесмен ни погледна над вестника си, когато минахме край него.
— Запознанство по обява — доверих му, но той продължи да ни гледа втренчено.
Не открих карта на града, така че позволих на дамата да ме придружи до изхода на гарата, където се освободих от хватката й и й дадох няколко дребни монети от различни държави. Тя ги взе и се отдалечи, без повече да се обърне. Докато я гледах да се отдалечава, се чудех защо лудите толкова много обичат гарите и автогарите. Сякаш са им нещо като офис. („Скъпи, отивам на гарата, за да поровя из кошчетата за боклук и да побръщолевя на някой и друг непознат. Ще се видим в пет.“) Не мога да разбера защо не отиват на морския бряг, в Алпите или на някое друго по-приемливо място.
Отбих се в няколко хотела в непосредствена близост до гарата, но всички се оказаха пълни.
— Има ли някаква причина за това? — попитах на едно място.
— Някакъв конгрес, национален празник или нещо подобно?
— Не. Винаги е така — увериха ме.
Греша ли, като се дразня от такива неща? Толкова ли е трудно на един континент, който процъфтява благодарение на търговията и туризма, нещата да се направят така, че посетител, пристигнал в някой град късно следобед, да може да намери стая, без да му се налага да обикаля наоколо като емигрант. В края на краищата, бях готов да похарча немалко пари в техните хотели и ресторанти, да субсидирам музеите и градския им транспорт, да им давам твърда валута и да плащам изнудваческия им ДДС от двайсет и два процента, без да гъкна, докато в замяна исках единствено да има къде да положа глава!
Подобно на повечето неща, когато решиш да ги търсиш, и хотелите в Копенхаген изведнъж изчезнаха. Пребродих стария град по дължина и тъкмо се канех отново да се върна на гарата, за да започна отначало, когато попаднах на един хотел на брега, наречен „Софи Амелиенборг“. Беше голям, чист, модерен и страховито скъп, но успяха да ми намерят единична стая за две нощи. Наех я без никакво колебание. Взех много горещ душ, преоблякох се и излязох из града нов човек.
Може ли нещо да се мери — освен добрия пай с шоколад и сметана и получаването на тлъст, неочакван чек по пощата — с това, да се окажеш в непознат град в някоя хубава пролетна вечер, да скиташ из непознати улици, сред издължените сенки на ленив залез, да спираш пред витрините на магазините, за да зяпаш, или край някоя църква, или на спокоен площад с пристан, да се колебаеш по ъглите и да се чудиш дали уютният ресторант, който ще запомниш с добро чувство за цял живот, е по-вероятно да е на тази или на онази улица. Просто обичам това. Бих могъл всяка вечер от живота си да пристигам в нов град.