Въпреки всичко е приятно да можеш да минеш от единия край на центъра до другия, без да се натъкнеш на коли и точно, когато стигнеш до западния край, когато си мислиш, че всичко е твърде, твърде калпаво и че би трябвало да се върнеш обратно, излизаш на големия, пъстър „Раадхуспладсен“ — площада на общината. Едно от нещата, които винаги са ме впечатлявали в Европа, е това, че позволяват на рекламодателите да поставят неонови реклами по покривите и последните етажи на сградите около централните площади. През деня рекламите не се забелязват, защото са много високо, така че сградите запазват строгата величественост, присъща за техните функции, но когато се спусне мрака и човек има нужда от малко веселие, същите тези сгради изведнъж се осветяват от шарения неон на рекламите и хвърлят отблясъци върху площада и хората долу.
Отидох до „Тиволи“, макар и отдалече да се виждаше, че е затворен и тъмен, сякаш покрит с чаршафи против прах. Табела на входа съобщаваше, че няма да бъде отворено още две седмици. Докато се връщах назад, към „Строгет“, забелязах, че пред общината се е събрала малка тълпа и спрях, за да видя какво става.
Двама полицаи, мъж и жена, и двамата млади, руси и страхотни, като всички останали в града, говореха тихо и със съчувствие на едно момче на около седемнайсет, което явно се беше нагълтало с дрога, която превръща мозъка в експресен асансьор за планетата Плутон. Загубило ориентация от това внезапно летене из космоса, момчето се бе спънало и си беше пукнало главата. От косата над челото му се стичаше струйка кръв, която достигаше до мъхестите му бузи. Полицаите носеха най-елегантните униформи, които някога бях виждал — като на командоси, тъмносини гащеризони, с множество джобове и ципове, със специални места за фенерчета, бележници, мобилни телефони и, ако питате мен, куки за абордаж и гранатомети. Имаха вид на хора, които могат да се справят с всяка непредвидена ситуация — от пристъп на малария до обезоръжаване на ядрена подводница.
Най-важното беше, че по всяка вероятност случилото се щеше да е най-голямото събитие, с което щяха да се сблъскат цялата вечер. Датчаните спазват законите почти до абсурд. Най-тежкото престъпление в страната са кражбите на велосипеди. През 1982 година, за която имам всички данни, в Копенхаген е имало 6 убийства, сравнено с 205 в Амстердам, подобен по големина град, и 1688 в Ню Йорк. Градът е толкова безопасен, че кралица Маргарете всяка сутрин излизала пеша от двореца Амалиенборг, за да си купи цветя и зеленчуци, както всеки друг гражданин. Веднъж попитах един датчанин, кой пази кралицата при тези разходки, а той ме изгледа учудено и отговори:
— Как кой? Ами всички ние…
Реших, че това е много мило.
Полицаите помогнаха на момчето да се изправи и го отведоха до патрулната кола. Тълпата се разпръсна, но аз продължих след тях, почти импулсивно. Не знам какво толкова ме заплени, освен че дотогава не бях виждал толкова учтива полиция. При патрулната кола попитах полицайката на английски:
— Извинете, какво ще правите с това момче?
— Ще го отведем у дома — отговори тя простичко, после леко вдигна вежди и добави: — Мисля, че има нужда да си легне.
Бях впечатлен. Не можеше да не си спомня как веднъж ме спряха полицаи в Америка, как ме накараха да стоя с разкрачени крака и разперени ръце до една стена, докато ме обискираха и как после ме отведоха в участъка и ме арестуваха за неплатена глоба за неправилно паркиране. Бог знае какво щеше да ми се случи, ако ме бяха набарали дрогиран на някоя пейка. Предполагам, че сега щях да излизам от затвора.