— Ще има ли неприятности заради това? — попитах.
— С баща си, мисля, че да. Не и с нас. Всички сме били млади и луди, нали? Лека нощ. Приятно прекарване в Копенхаген.
— Лека нощ — отговорих аз и ги проследих с поглед, докато се отдалечаваха, изпълнен с най-дълбоко възхищение.
На сутринта реших, че ми се ходи в някой музей. В Копенхаген има великолепни музеи, които са странно пренебрегвани, дори и от самите датчани. Най-напред отидох в огромния Национален музей, срещу двореца Кристиансборг, и бях в него повече или по-малко сам. Националните музеи, особено в по-малките страни, често са слаба работа — манекени като от универсален магазин, облечени в селски костюми от шестнайсети век или витрина, в която са изложени шест монети от римско време, които някой си намерил, когато си разкопавал двора. Датският Национален музей обаче е едновременно просторен и богат, така че прекарах цялата сутрин в щастливо обикаляне из километрите кънтящи зали.
След това отидох до „Ню Карлсберг Глиптотек“. Някои музеи притежават невероятни съкровища, но се помещават в тъпи сгради, а други имат тъпи колекции, а се помещават в страхотни сгради. Глиптотеката си я бива и в двете отношения. Има забележителна колекция от римски статуи и някои от най-хубавите импресионистични картини, които могат да се видят някъде, но и самата сграда е истинска радост — светла, просторна, безупречно обзаведена, с топъл и спокоен двор с палми, пълен със задрямали възрастни хора. (Значи ето къде ги изпращат!)
Най-хубавия музей обаче оставих за най-накрая — колекцията „Хиршспрунг“, в парка „Остре Анлеег“. Всичко там е чудесно. Разходката от градския център е лека и приятна, а „Остре Анлеег“ е най-хубавият парк в Копенхаген, според мото мнение (което не е плод на продължителен опит, а по-скоро на повишено внимание), защото там можете да видите как секретарките припичат гърдите си на слънце, но и без това музеят си струва да се посети, защото е чудесен и малко посещаван. В него има 884 картини, събирани в продължение на четирийсет години от един човек, и почти всичките са от Скагенската датска школа от деветнайсети век, гъсто подредени в около двайсетина малки стаички. Всички картини изобразяват простички неща — летни пейзажи, приятели, седнали да вечерят, изглед към морето през прозорец, жена пред мивката — но въздействието им е просто невероятно и човек си излиза от там с усещането, че е прекарал следобеда в някакъв чудесен и освежаващ йонизатор.
След това, вече с повдигнат дух, си направих продължителна, щастлива разходка из околния парк, като методично обикалях от блондинка на блондинка и питах дали имат нужда от помощ с лосиона против слънчево изгаряне. Всъщност, това не е истина. Не беше достатъчно топло за слънчеви бани, а и вече беше четири следобед, така че секретарките на Копенхаген си бяха по офисите, а прекрасните им гърди щяха да са опаковани поне още един ден, така че просто се разхождах и фантазирах.
Рано вечерта отидох да се разходя по учудващо прозаичното крайбрежие на града — монотонни пространства, заети от фабрики за преработка на риба и индустриални кранове. Някъде далече, отвъд неподвижната вода, едно кораборемонтно предприятие продължаваше в този късен час да прави нещо пронизително и драстично с ръждясал товарен кораб, който пък се защитаваше с кошмарни писъци и дъжд от искри. Стигнах чак до Малката русалка, кацнала някак тъжно, но и доста красиво на камъка си в края на пристанището, после отидох в съседния парк, Кастелет, наречен така заради крепостта с форма на звезда, която охранява входа, а накрая се отбих да хапна нещо леко и по-евтино в кафене или бистро на Стокхолмсгаде.
Храната не беше кой знае какво, но бирата беше добра, а обслужването — чудесно, тъй като бях единственият клиент. Беше достатъчно само да вдигна поглед и да се усмихна с надежда и моментално пред мен се появяваше нова бира. След малко нямаше нужда дори и да вдигам поглед. След като от старата бутилка се отреждаше последната капка бира, на масата се появяваше нова, сякаш по силата на магия. Ето това е моят тип бистро.
И така, седях доволно два часа и разглеждах някакви датски вестници, оставени на масата, като се опитвах да отгатна, сред масата непознати думи дали пък случайно Маргарет Тачър не е изпаднала от бързо движеща се кола или дали не е започнала Третата световна война. Планетата Земя обаче изглежда си беше останала до голяма степен такава, каквато я бях оставил преди три седмици, така че взех да зяпам трафика през прозореца и да се отдавам на безцелните размисли, които за самотния пътешественик са равнозначни на бурна нощ в града.