Най-накрая станах, платих огромната сметка и малко нестабилно закрачих в нощта. Разстоянието до хотела беше сериозно. По пътя обаче се подкрепях във всяко заведение, което изглеждаше дружелюбно, светло и предлагаше бира — броят им в Копенхаген е удовлетворително голям — така че прекарах вечерта, седнал сам в редица различни заведения, с твърде много бира, като малоумно се усмихвах на непознатите хора и ръсех пепел от цигара по ризата си. Някъде към един след полунощ, докато си проправях път по „Строгет“ и потисках импулсивното си желание да запея, попаднах на някакъв ирландец, който се носеше по улицата към мен, клатеше се и псуваше ужасно всеки, който се изпречи пред очите му.
— Шибани копелета! — изрева на някаква изискано изглеждаща двойка, която моментално ускори крачка. — Датско лайно! Скапан боклук! — изкрещя на мъж, който наведе глава и забързано отмина.
Странното беше, че този ирландец беше със свеж сив костюм. Имаше вид на преуспяващ бизнесмен. Бог знае какво ставаше в размътената му глава. Видя ме, но като че ли разпозна в мое лице колега пияница и ме пропусна да мина само с вяло махване с ръка, след което моментално пак се наежи и започна да сипе обиди на някакъв мъж на средна възраст.
— Ти пък какъв боклук си! Дърт тъпак с тъпак! — изръмжа ирландецът, с което сериозно изненада човека, после добави тайнствено: — И бас хващам, че си отседнал в някой шибан лъскав хотел!
Скръстих ръце и проследих с поглед ирландеца, докато се клатушкаше нататък по улицата и реши да псува сградите, и не изчезна в една пряка рязко, сякаш го бяха дръпнали с въже, и не отнесе ругатните си нататък в нощта.
На сутринта се събудих с чувството, че главата ми е била в машина за тестване на амортисьори. Погледнах си часовника. Десет без петнайсет. Бях решил да хвана влака за Швеция в десет и половина, а трябваше да събера нещата си и да платя хотела. Отидох в банята, за да се преборя със сутрешните хигиенни процедури и да издавам ниски предсмъртни звуци, после започнах да се лутам из стаята и да събирам личните си вещи по реда, в който се натъквах на тях — един чорап отиде на крака ми, картата натъпках в раницата, кутия от „Биг Мак“, за чието придобиване нямах спомен, полетя към кошчето за боклук — докато най-накрая събрах всичко. Имах нужда от кафе така, както Дан Куейл има нужда от помощ за теста за интелигентност.
Стигнах до рецепцията точно навреме, за да си запазя ред след двайсет и седем италиански туристи, които опитваха да уредят сметките си едновременно. Най-накрая италианците тръгнаха през фоайето, сякаш зашити един за друг, и последното, което си спомням за тях е, че опитаха да излязат едновременно през въртящата се врата. Дадох ключа си на младата жена, почаках компютърът да пожужи минутка, сякаш събираше пара, и после изплю няколко метра хартия, която беше освободена от страничната перфорация и разделена на шестнайсет страници, най-бледата, от които ми бе връчена за проверка. С изненада открих, че в сметката са включени пари за телефонни разговори. Предната нощ — сега всичко това ми се струваше толкова далечно — бях опитал да позвъня у дома, но единственото, което чух в слушалката, беше записан глас, който ми обясняваше на датски — предполагам — че международните линии са заети, че набирам грешно или, не е изключено, да вървя на майната си. Така или иначе не успях да се оправя и след три опита се отказах. Останах изумен, че ми искат пари за три телефонни разговора. Обясних го на момичето.
— Да — отговори то, — трябва да платите всички телефонни разговори, които опитвате да правите, независимо дали сте се свързали или не.
— Но това е безумно!
Момичето сви рамене, сякаш за да ми каже „Може да е, може и да не е“.
— Искате да ме убедите — заговорих бавно, с чувството, че в главата ми кънти огромен гонг, — че трябва да плащам за телефонни разговори, които не съм водил?
— Точно така.
— Не съм използвал и допълнителното одеяло в гардероба. И за него ли трябва да плащам?
Погледна ме изпитателно, като явно не си даваше сметка, че си има работа с човек, който всеки момент може да премине границата и да изпадне в буен пристъп на лудост.
— Не използвах и шапката за душ — продължих. — Трябва ли да ви дам нещичко и за това? Не използвах единия сапун и пресата за гладене. Това ще ми струва цяло състояние, така ли?
Момичето продължи да ме гледа равнодушно, макар и с видимо по-малко добра воля. Явно и друг път бе посрещала такива бури.
— Съжалявам, че намирате тези малки суми смущаващи, но това е нормална практика в Копенхаген.
— Мисля, че тази практика смърди — излаях аз, после зърнах в огледалото човек със сериозна деменция — рошава коса, зачервено лице, паркинсонов тремор — и разпознах себе си. Дадох на момичето кредитната си карта, разписах сметката с налуден замах, обърнах се презрително и си тръгнах, като съжалявах единствено, че нямам черна пелерина, която да заметна през рамо и черен бастун, с който да разгоня прислугата.