Пуснах раницата си и се проснах върху леглото с обувките, после си дадох сметка, че ключът за двайсетватовата лампа е увиснал някъде в сумрака, чак в другия край на стаята. Обаче бях твърде изтощен, за да стана и да изгася лампата, твърде уморен, за да направя каквото и да било, освен за момент да се зачудя дали религиозният ми приятел все още скита из Люксембург, без да е намерил стая, дали не се е скрил в някой вход или лежи на пейка в парка, с допълнителен пуловер и натъпкани със страници от „Люксембургер Цайтунг“ джинси, за да го пазят от студа.
— Надявам се да е така — казах и потънах в единайсетчасов сън.
Прекарах няколко дни в шляене из гористите възвишения на Ардените. Беше ми нужно известно време, преди да свикна с раницата. Всяка сутрин, когато я нарамвах, залитах поне минута като човек, когото са ударили по главата с чук, но пък започнах да се чувствам в страхотна форма. Все едно да тръгнеш на разходка с гардероб. Не знам дали изобщо някога съм се чувствал по-доволен и по-жив отколкото през онези три-четири дни в южна Белгия. Бях на двайсет години, като отвързан, в един чудесен свят. Времето беше милостиво, всичко беше потънало в зеленина, навсякъде се виждаха спретнати ферми, гъски и кокошки се разхождаха край шосетата, почти без да видят автомобил.
През час-два влизах в някое сънливо селце и там неизменно виждах по двама старци с такета, седнали пред някое кафене на по чаша бира, които мълчаливо ме наблюдаваха докато приближавам и отминавам, и отговаряха на веселото ми „_Bonjour_!“ с едва забележимо кимване. Вечер, когато намирах стая в някой малък хотел и отивах в местното кафене да чета книга и пия бира, с такова кимване ме удостояваха десетки посетители, а аз, в ентусиазма си, вземах това кимане за знак на уважение и приемане. Предполагам, че одързостен от седем или осем чаши „_Jupiter pits_“ или запомнящата се „_Donkle Beer_“, съм се накланял към някои от тях и съм казвал с дружелюбен, приятелски глас: „_Je m’appelle Guillaume. J’habite Des Moines_“*1.
[*1 Казвам се Гийом. Живея в Де Моин (фр.). — Бел.прев.]
И така, лятото си течеше. В продължение на четири месеца скитах из континента, през Великобритания и Ирландия, през Скандинавските страни, Германия, Швейцария, Австрия и Италия, потънал в дълбоко удивление. Това лято беше най-щастливото, което някога съм преживявал. Беше толкова хубаво, че се прибрах у дома, изгорих съдържанието на раницата си и се върнах следващото лято със съученик от гимназията на име Стивън Кац, което, убедих се бързо, беше голяма грешка.
Кац беше човек, който можеше да лежи в тъмна хотелска стая и, докато се опитваш да спиш, да говори с часове, с най-дребни, понякога крещящо перверзни подробности, за това какво би искал да направи с една или друга нимфетка от училище, за своите и някои от техните предпочитания или да обявява, че ще пръдне, с думите: „Задава се много добра. Готов ли си?“, а после да ги класифицира по звучност, продължителност и одоризация, както се изразяваше. Най-доброто, което може да се каже за пътуването в чужбина с Кац е това, че по този начин спестяваш на Америка необходимостта да прекарва лятото с него.
Съвсем скоро той се превърна в някакъв шум на фона, човек, който посреща на масата всяка нова порция с: „Какви са пък _тези_ лайна?“, хиперактивен непознат, който през цялото време говореше за чукане и ме придружаваше незнайно защо, където и да отидех, така че след време повече или по-малко престанах да го чувам и прекарах едно лято почти толкова самотно, колкото и предишното.
След това прекарах почти целия си живот — петнайсет от общо седемнайсет години — в Англия, в периферията на този великолепен континент, без да видя почти нищо от него. Четиридневно пътуване до Копенхаген, три пътувалия до Брюксел, бързо прекосяване на Холандия — само толкова за петнайсетте си години като европеец. Беше време да сложа нещата в ред.
В началото реших да започна от Нордкап — най-северната точка на континента — и да продължа на юг, до Истанбул, като мина през колкото е възможно повече от местата, които бяхме посетили с Кац. Смятах да тръгна през пролетта, но малко преди Коледа се обадих в Университета на Тромзъо — най-северно разположения университет в света и център на изследванията на Северното сияние — за да разбера кое е най-подходящото време човек да види това небесно светлинно шоу. Телефонната линия беше толкова лоша, че едва чувах любезния професор, с когото разговарях — сякаш се намираше в центъра на разразила се виелица. Представях си как вятърът отваря вратата на паянтовата му, самотна колиба и навява вътре сняг, някъде в пустошта. Все пак, разбрах, че единственото време, когато сиянието може да се види, е тъкмо сега, в разгара на зимата, преди слънцето да изгрее отново в края на януари. Годината се оказа много добра за Северното сияние — имаше нещо общо със слънчевата активност — но за да го видиш, трябваше небето да е чисто, а в Северна Норвегия такова нещо трудно може да се предвиди.