Трябваше да отида в кафенето, да изпия две кафета и да взема по-късен влак. Това би било разумното решение. Вместо да го направя, все още гневен, закрачих към гарата с темпо, което не се отрази на тялото ми никак добре, и се отбих в една банка на „Строгет“, за да обменя един туристически чек. Беше само за петдесет долара — нищо и половина в Скандинавия, джобни стотинки, докато се добера до Швеция вечерта и отново ми потрябват сериозни суми — но за това ми взеха фантастичните трийсет и пет крони, доста над десет процента от цялата сума. Изведнъж разбрах защо ирландецът от предната вечер ругаеше всичко и всички. Беше платил някоя и друга датска сметка в повече.
— Това е безобразие — казах аз и стиснах разписката от банката, като че ли е лоша новина от доктора. — По-добре да забода на дрехата си банкноти, така ще ви е по-лесно да си ги вземате! — изкрещях и накарах клиенти и служители да се спогледат, сякаш се чудят: „Какъв му е проблемът на този? Не е пил достатъчно кафе ли?“
И тъкмо в това неясно и нещастно състояние се качих на сутрешния експрес за Гьотеборг, обидих един невинен млад кондуктор, задето ми съобщи лошата новина, че във влака няма бюфет, и седнах мрачно в един ъгъл, за да гледам как приличащите на градина предградия на Копенхаген се изнизват край прозореца, докато всяко нервно окончание в тялото ми пищи за кофеин.
Гьотеборг
На ферибота през Йорезунд, между Дания и Швеция, изпих чаша кафе и отново започнах да се чувствам като човешко същество. Прекарах времето в зяпане на базалтово сивото море и изучаване на картата Южна Скандинавия на „Кюмърли & Фрай“. Дания прилича на чиния, изпусната върху твърд под — натрошена е на хиляди парчета, които оформят дълбоки заливи, подобни на опашки на скорпион полуострови и морета в моретата. Селцата и градчетата звучаха приканващо — Ероскьобинг, Скербек, Холстенбро, интригуващо специфичното Мидълфарт*1, а от десетки от тях излизаха червени пунктирани линии и водеха до уютно самотни острови като Анхолт и Енделаве, и най-вече Борнхолм, понесъл се по Балтийско море, по-близо до Полша, отколкото до Дания. Изведнъж ужасно ми се прииска да ги посетя всичките. Никога не бих имал време. През живота никога няма време. Нямаше време дори за още една чаша кафе.
[*1 На английски означава буквално „средна пръдня“. — Бел.прев.]
Червеникаво-кафяв влак ни чакаше в Хелзингборг, за да ни отведе в Гьотеборг, на около 240 километра на север, по западното крайбрежие. Пътувахме сред пейзаж от ниски възвишения, червени плевни, малки градчета, чиито общини имаха цвят на горчица, непроходими борови гори, пръснати тук и там езера, по чиито брегове се виждаха множество летни дървени къщи, кейове, обърнати с дъната нагоре гребни лодки. Понякога влакът се приближаваше до брега и успявахме да зърнем леденото море. След малко прозорецът се замъгли от вадички дъжд.
В купето пътувах с един загорял от слънцето млад мъж, рус, както може да бъде рус само швед, с очила с телени рамки и конска опашка, който се връщаше в Гьотеборг от Маракеш, където посетил приятелката си, както се изрази. Всъщност тя била бившата му приятелка и не я посетил в истинския смисъл на думата, защото при пристигането си установил, че живее с мароканец, търговец на килими — момичето някак си пропуснало да спомене този факт в пощенските си картички, — който извадил ятаган и заплашил да изпрати шведа у дома му с вътрешности, сложни в пликче за сандвичи, ако не се чупи моментално. Предвид факта, че току-що е направил безпредметно пътуване от няколко хиляди километра, младият мъж проявил забележително присъствие на духа и прекарал почти цялото си пътешествие седнал по турски, в ядене на червеникаво кисело мляко с лъжица от огромно гърне и в четене на роман от Томас Ман.
На гара „Ангелхолм“ дойдоха още двама души — мрачна на вид възрастна жена, цялата в черно, която изглеждаше сякаш не се е усмихвала от 1937-а, и през цялото време ме гледаше, като че ли е виждала физиономията ми в бюлетина за издирваните престъпници, и претенциозен още по-възрастен мъж, за когото предположих, че е наскоро пенсиониран директор на училище и който моментално ми стана несимпатичен.
Младият швед седеше на запазеното място на пенсионирания директор. Възрастният не само го накара да се премести, но и му нареди да премести целия си багаж от скарата над мястото на скарата отсреща, което е особен вид дребнавост, не мислите ли? След това пенсионираният директор се суети безкрайно, докато подреди собствения си багаж — извади сгънат вестник и малко пликче сливи, намести куфара си на скарата, разгледа седалката сантиметър по сантиметър, да не би на нея да има нещо неприятно, избърса я с опакото на ръката си, сгъна сакото и шлифера си с ритуално старание, намести прозореца, след като се консултира с дамата, но не и с мен или младия швед, отново свали куфара си, за да извади нещо забравено, провери носната си кърпа, пак намести прозореца. Всеки път, когато се наведеше, задникът му цъфваше пред физиономията ми. Започнах да копнея за револвер. И всеки път, щом се озърнех, онази стара вещица ме гледаше като дъщеря на Смъртта.