Така мина сутринта. Изпаднах в олигавената просъница с клатеща се глава, която изглежда е присъща на по-напредналата възраст. Когато се събудих, открих, че спътниците ми също спят. Пенсионираният директор хъркаше шумно, с широко отворена уста. Забелязах, че кракът ми, увиснал във въздуха, е оставил сива ивица прахоляк върху тъмносините му панталони. След това открих, че с предпазливо движение на стъпалото мога да продължа ивицата от малко над коляното му, до самия глезен, при което се получи интересно петно. По този начин се забавлявах известно време, докато не вдигнах глава и не открих, че старата дама ме наблюдава. Моментално се направих на заспал, защото си дадох сметка, че ако кажеше и гък, щеше да се наложи да я удуша с якето си. Не каза нищо.
Така мина следобедът.
Не бях хапвал нищо от незначителната вечеря предишната вечер и бях готов да изям каквото и да било, дори и порция от фамозната шунка със сметана и нарязани моркови на баба ми — единственото ястие в историята, което е вдъхновено от повръщане. Късно следобеда мина стюард с кана кафе и неща за закуска и всички в купето се раздвижиха разсънени и се взряха бдително в количката. Имах двайсет и четири шведски крони, което смятах за солидна сума, но се оказа, че с тях мога да купя само един много скромен сандвич, намазан от едната страна, подобен на половин питка за хамбургер, с парче маруля в критическата възраст и осем топчета от кайма, големи колкото топчета за игра. Яденето в Швеция всъщност е една поредица от трагедии.
Купих сандвича, махнах внимателно целофана и точно когато го вдигнах към устата си, влакът се разклати страховито през някакви стрелки, бутилките в количката се раздрънчаха и всичките топчета скочиха от сандвича ми на пода, като моряци, които напускат горящ кораб. Наблюдавах разочаровано как се удариха в пода и се разлетяха в осем прашни посоки на забравата.
Едва ли бих си помислил, че е възможно, но дамата в черно успя да ме изгледа с още по-голямо презрение. Пенсионираният директор гнусливо вдигна крака, да не би някое топче кайма да се удари в лъскавите му чепици. Единствено младият швед и стюардът ме гледаха със съчувствие и ми посочиха пепелника, след като събрах топчетата от пода. След това загризах мрачно марулята и парчето сух хляб и замечтах да съм, където и да било другаде във вселената. Само още два часа и половина, казах си и изгледах възрастната жена ледено, с надеждата някак си да разбере какво удоволствие, какво истинско огромно удоволствие бих изпитал, ако я измъкна от мястото й и я хвърля през прозореца.
Стигнахме в Гьотеборг малко след шест. Валеше като из ведро, водата шибаше настилките и се стичаше на реки в каналите. Хукнах през открития площад пред гарата, с яке над главата, избягвах трамваите с невероятна, макар и неволна прецизност, заобиколих голяма локва, финтирах между две паркирани коли и един уличен стълб, стреснах две възрастни жени, тръгнали на пазар (след като веднъж хукна да бягам, не мога да престана да се правя, че съм нападател на „Чикаго Беърс“ — това е нещо като синдром на Турет*1, но на краката) и се втурнах без дъх и подгизнал в първия хотел, до който се добрах.
[*1 Неврологично заболяване, характеризиращо се с неволни тикове, викове и изричане на мръсотии. — Бел.прев.]
Застанах в средата на фоайето като същинска вертикална локва, избърсах запотените си очила с долния край на ризата и с ужас си дадох сметка, след като отново закачих очилата на ушите си, че мястото е прекадено тежкарско за мен. Имаше палми в саксии и всичко останало. Помислих си да избягам, но видях подобния на влечуго служител на рецепцията да ме наблюдава, сякаш мога да навия някой килим и да го изнеса под мишница и моментално се разбунтувах. Проклет да съм, ако позволя на някакъв си деветнайсетгодишен нещастник с пъпки и вратовръзка на ластик да ме накара да се чувствам унизен! Отидох до рецепцията и попитах каква е цената на единична стая за една нощ. Младежът цитира сума, която би наложила отиване до банката с ръчна количка, ако трябваше да се плати в брой.