— Разбирам — отговорих, като се стремях да не звуча впечатлен. — Предполагам в стаите има баня и телевизор?
— Разбира се.
— Безплатна шапка за душ?
— Да, сър.
— Асортимент от гелове за баня и мехлеми в малка плетена кошничка до мивката?
— Разбира се, сър.
— Комплект за шиене? Преса за панталони?
— Да, сър.
— Сешоар?
— Да, сър.
Извадих коза си:
— Гъбичка за лъскане на обувки?
— Да, сър.
По дяволите. Бях се надявал да каже „не“ поне по един пункт, така че да мога да изсумтя презрително и да си тръгна с клатене на глава, но не го направи и нямах друг избор, освен да се измъкна навън или да взема стаята. Взех стаята.
Беше приятна, делова на вид, но доста малка, с двайсетватова крушка за четене — кога европейците ще разберат, че това не е достатъчно малък телевизор, радио будилник, хубава баня с душ. Изсипах всички гелове и шампоани в раницата си, след това хвърлих вътре малката кошничка — защо не? — и обиколих стаята и събрах рекламните кибрити, хартията за писма и всичко, което или беше за гостите или можеше да се изнесе. След това излязох вън, из Гьотеборг, все още примрял от глад.
Дъждът валеше на талази. Мислех да се разходя до известния парк Лисберг, но пороят ме върна само след стотина метра. Върнах се в центъра на града и опитах да разгледам търговската част, като тичах на прибежки от вход на вход и от един капещ навес до следващия, но беше безнадеждно. Трябваше ми ресторант — обикновен ресторант със здрава храна, но изглежда нямаше такова нещо. Бях подгизнал и треперех, с паднал дух си мислех да се върна в хотела и да хапна каквото предлагат, на каквато и да било цена, когато забелязах търговски център в безистен, втурнах се вътре и се изтръсках като куче. Магазините изглеждаха евтини и всички бяха затворени, но в безистена се разхождаха изненадващо много хора, сякаш бяха попаднали в някакво чудесно място за вечерни разходки. Имаше и доста млади пияници, които се олюляваха тук и там, повечето в неатрактивната фаза, в която искат да си дружат с теб, да се сбият или просто да повърнат върху дрехите ти, така че ги избягвах отдалеч.
Една от по-стряскащите характеристики на Швеция и Норвегия е големият брой пияници на публични места. В края на краищата, това са две държави, в които не можеш да си купиш и бира, без да теглиш кредит от банката, в които правителствата едно след друго правят всичко възможно пиенето да не си заслужава парите и усилията, и въпреки това, където и да отидеш, виждаш тежко пияни хора — по гарите, по пейките в парка, в търговските центрове. Не мога и да започна да го разбирам.
Всъщност, не мога да разбера и много други неща в Швеция и Норвегия. Имам чувството, че хората там се решени да изстискат живота от всякакви удоволствия. Имат най-високите ставки за подоходните данъци, имат най-висока ставка за ДДС, най-строгите закони против пиенето, най-калпавите барове и най-тъпите ресторанти, а телевизията им е все едно да прекараш две седмици в Небраска. Всичко струва цяло състояние. Ако си купиш парче шоколад, ще се ужасиш от размера на рестото, а всяко по-голямо нещо може да докара мъчителни сълзи в очите ти. През зимата костите ти могат да се счупят от студ, а през останалата част от годината само вали и вали. Най-забавното нещо, което можеш да правиш в тези страни, е да се разхождаш в полутъмните търговски центрове, след като магазините са затворили и да разглеждаш витрините, които ти предлагат пластмасови градински мебели на цени, които никой не може да си позволи.
Отгоре на всичко, тези хора са оковали сами себе си с най-малоумните закони, които човек може да си представи и започваш да се питаш, къде, по дяволите, са били главите им, когато са ги измисляли. В Норвегия например на барманите е забранено да ти сервират ново питие, ако не си изпил старото. Смятате ли, че този въпрос е нещо, за което трябва да има законодателно решение? Също така в Норвегия е забранено пекарните да пекат хляб в събота и неделя. Е, да благодарим на Бога за това, казвам аз. Помислете си какво ще стане, ако някой безмилостен норвежки пекар реши да натрапи на хората пресен хляб през уикенда. Най-нелепият закон обаче, закон, който е толкова безсмислен, че достига до крайните предели на сюрреализма, е шведският закон, който задължава шофьорите да карат със запалени фарове и през деня, дори и да е най-слънчев летен следобед. Би ми се искало да се срещна с този, който е измислил това. Вероятно е Министър на Мрака. Изобщо няма да се изненадам, ако при следващото ми посещение в Швеция всички пешеходци носят миньорски лампи на главите.