Най-накрая попаднах в „Пица Хът“, в сутерена на търговския център, където бях единствен клиент. Докато чаках лицата си, оглеждах замислено пустотата наоколо, отпивах от чаша вода, измислях скандинавски гатанки:
В: Колко шведи са нужни, за да боядисат една стена?
О: Двайсет и седем. Един боядисва, останалите организират публиката.
В: Какво прави един норвежец, когато иска да се надруса?
О: Къса филтъра на цигарата си.
В: Кой е най-бързият начин в Швеция да докараш у дома си полицията за улични безредици?
О: Да не върнеш книгата от библиотеката навреме.
В: В шведското меню има две основни храни. Едната е херингата. Коя е другата?
О: Херингата.
В: Как ще разпознаете норвежец на средиземноморското крайбрежие?
О: Той е човекът със снегоходките.
… и се кисках сподавено, в безмозъчното състояние на човек, който седи сам, с мокри дрехи, в празен ресторант, в чужда страна, и чака да му донесат пица за двайсет и пет долара.
След това, просто за да приключа вечерта, отидох до гарата, за да си купя билет за експреса за Стокхолм следващата сутрин. В Швеция не можеш просто да се качиш на влака, а трябва внимателно да премислиш преди това и да си купиш билет предварително. Системата в залата за билети беше такава, че човек трябваше да изтегли номер от един автомат до вратата и след това да чака този номер да се появи над някое от гишетата за билети. Моят номер се оказа 415, а последният, който бяха извикали, беше 391. Чаках двайсет минути и напреднахме само до 393, така че излязох в залата на гарата и отидох до един павилион за вестници, за да позяпам списанията с момичета. Павилионът, уви, беше затворен, така че позяпах малко туристически брошури и се върнах. Без особено да се изненадам, открих, че в мое отсъствие е кипяла трескава дейност, и номерът ми, 415, е минал. Взех нов — този път 432 — седнах и чаках половин час. Когато най-накрая редът ми дойде, се явих пред гишето и поисках от мъжа зад него билет за влака 10,05 на следващата сутрин.
Той ме изгледа тъжно.
— Съжалявам, но не говоря английски.
Това ме стресна.
— Всички в Швеция говорят английски — възразих вяло.
Тъгата му се задълбочи.
— Аз не говоря. Моля, осидете на гише сри. — Посочи нататък. — Ся говори добре английски.
Отидох до гише три и поисках билет за Стокхолм, за влака следващата сутрин. Жената видя смачкания номер 432 в ръката ми и посочи номера над гишето си.
— Не е вашият номер. Тук очаквам номер 436.
Още преди да довърши, една свирепа на вид дама със сива коса и нестабилни крака се надигна от мястото си в залата и се втурна към мен. Опитах се да обясня проблема с едноезичния мъж от гише пет. Но продавачката на билети само поклати глава и каза:
— Трябва да вземете нов номер. Така може би ще се паднете при мен. А сега трябва да обслужа госпожата.
— Сбъркали сте гишето! — изръмжа възрастната дама с тон на човек, чийто слух си отива. — Това е моето гише! — добави и хвърли възмутен поглед към залата, сякаш за да попита: „Тези чужденци малоумни ли са или какво?“
Върнах се при автомата отчаяно и взех нов номер. Всъщност, взех три — реших си, че така ще се подсигуря донякъде — после седнах и загледах номерата над гишетата. Как се забавлявах само! Най-накрая номерът ми се появи отново над гише пет — където беше единственият човек в Швеция, който не говори английски. Смачках номера и зачаках да се появи следващият. Появи се отново на гише пет. Отидох до гишето и помолих човека да не вика следващия номер. Повика го.
Нямах сили да започна цялата операция отначало.
— Моля ви — казах внимателно. — Искам само еднопосочен билет за Стокхолм, за утре, в десет и пет.
— Разбира се — каза мъжът, сякаш никога не ме е виждал, взе парите и ми подаде билета. Не е чудно, че толкова много шведи се самоубиват.
Стокхолм
На сутринта продължаваше да вали и изоставих всяка надежда да разгледам Гьотеборг, преди да хвана влака. Вместо това, отидох на гарата и похарчих спестяванията си от детинство за две чаши кафе и ледена кифла от олово. Влакът потегли точно в десет и пет и след четири часа и двайсет минути пътуване през безкрайните борови гори на Швеция, си пробивах път през тълпите в приятно сумрачната централна гара на Стокхолм.
Отидох до туристическото бюро на гарата, за да ми намерят стая. Наложи се да попълня формуляр с около 700 въпроса, но си струваше, защото хотелът, „Касъл“, на Ридаргатан, на около два километра от гарата, се оказа очарователна находка — дружелюбен, чист и с прилична цена — доколкото такова нещо може да се каже за каквото и да било в Швеция.