Най-напред се отправих към Гамла Стан, стария град, от другата страна на моста Стрьомброн. Усещането беше странно централноевропейско — тесни, наклонени улици, със строги, тежки сгради, с цвят на избеляла теракота, с липсващи парчета мазилка, сякаш са били ударени от страничен танков огън, тук-там с изкъртени ъгли, сякаш са ги блъскали камиони при невнимателни маневри. Мястото имаше своя старинен чар, но изненадващо не изглеждаше богато. Повечето прозорци бяха мръсни, месинговите табели с имената на обитателите и чукчетата на вратите не бяха лъснати и почти всички сгради остро се нуждаеха от боядисване. По-скоро бях очаквал да видя подобно нещо в Краков или Братислава. Може би пък беше заради дъжда, който отново се изливаше над града и го обвиваше с неизбежния сив полумрак. Дали някога в Швеция спираше да вали?
Крачех със свити рамене и забит в земята поглед, за да избегна водата, която се стичаше по стръмните, хлъзгави плочници, поглеждах към витрините на магазините за антики и си мечтаех да имах чадър или билет за Бермудите. Влязох в едно тъмно кафене, седнах и разтреперан изпих, с две ръце, чаша кафе за 3 долара и докато гледах дъжда навън, осъзнах, че настивам.
Върнах се в хотела. Взех гореща вана, преоблякох се и се почувствах съвсем малко по-добре. През последните часове от следобеда изучавах картата на Стокхолм и чаках времето да се изясни. Към пет небето просветна. Моментално обух мокрите си патъци и се заех да проуча улиците между Мормалмсторг — площад недалеч — и Кунгстрадгарден — малък правоъгълен парк, който стигаше до брега. Сега всичко беше по-добре. Беше събота вечер и улиците бяха пълни с хора, които се срещаха с приятели и партньори и с приповдигнат дух се отправяха към малките ресторантчета и бистрата, пръснати из квартала.
Гладен както винаги, огледах няколко от тях и най-накрая избрах едно, което изглеждаше най-весело и популярно от всички — едно подобно на пещера бистро с изглед към Нормалмстронг, наречено „Метпалатсет“. Беше приветливо, пълно с хора и много уютно, но храната беше най-лошата, която някога съм опитвал извън болнично кафене — сива салата с водниста краставица и гъби с вкус на стар вестник, лазаня, която не беше толкова сготвена, колкото изгорена. Всеки път, щом опитах да я бодна с вилицата и ножа, тя отскачаше, като че ли я изтезавам. Полудявах бавно. Никъде другаде в Европа едно заведение не може да сервира толкова лоша храна, без да фалира, като при това и хората се редят на опашка пред вратата му. Изядох всичко, защото бях много гладен, а и защото ми струваше колкото един уикенд в Брайтън, но рядко съм се чувствал до такава степен така, сякаш пълня организма си с гориво.
После направих дълга разходка и се почувствах по-благосклонно настроен към Стокхолм, след като дъждът беше спрял. Градът наистина е изключително красив, с повече вода дори от Венеция и с повече паркови площи на глава от населението от всеки друг град в Европа. Построен е върху четиринайсет острови, а в радиус от няколко километра около града има още 25 000. Почти всички те са осеяни с къщички, в които градът излива населението си всеки уикенд. Обходих зелените булеварди на север от центъра и по-тесните преки, от двете страни, на които се издигаха шестетажни жилищни сгради, строги, стабилни и въпреки това някак странно уютни. Поне три-четвърти от прозорците бяха затъмнени. Между петък вечерта и неделя следобед тук беше рай за крадците.
Бях израснал с желанието да живея в сгради като тези. Не беше задължително да е в Европа — можеше да е в Буенос Айрес или Дар ес Салаам, например — но трябваше да е в центъра на голям град в чужбина, изпълнен с шумове, миризми и гледки, непознати в Айова. Дори и сега ме привличат подобни квартали и съм способен да ходя с часове по анонимните им улици, което правех в момента. Върнах се в центъра на града, доволен от Стокхолм и удовлетворен във всичко, освен в стомаха си.
Минах покрай киното на Свеавеген, където през март 1986 година беше застрелян министър-председателят Олоф Палме. Отишъл там с жена си пеша, недалеч от апартамента им, за да гледа филм за Моцарт, после двамата излезли от киното, за да се приберат, отново пеша и някакъв побъркан изскочил от храсталаците и го застрелял. Смятах това за една от трагедиите на нашето време, защото Швеция беше едно от последните важни места на света, където все още беше възможно един министър-председател да се разхожда по улиците без охрана, като всеки нормален човек.
Шведската полиция тогава не се отличи. Палме е бил застрелян в 11,21 вечерта, а заповедта за наблюдение на пътищата е била издадена в 12,50, но дори и тогава на полицаите в патрулните коли не е било казано какво да търсят, а летищата са били затворени едва в 1,05. Полицията блокирала голям участък около киното и довела експерти, които да огледат мястото сантиметър по сантиметър, но и двата куршума на убиеца са намерени и предадени от минувачи. Полицейско звено от триста души изразходвало шест милиона долара за единайсет месеца и най-накрая арестувало невинен човек. И досега не знаят кой е убиецът.