Закрачих безцелно по Кунгсгатан, една от главните търговски улици, покрай универсалния магазин _PUB_, в чийто шапкарски отдел някога е работила Грета Гарбо и по една дълга пешеходна търговска улица, наречена Дротнингатан, и добих усещането, че съм попаднал в друг град. Дротнингатан е два километра бетон, лишени от всякакъв чар, и освен това беше осеяна с подгизнал от дъжда боклук. Навсякъде залитаха пияници. Спрях пред една витрина, за да позяпам и след миг забелязах, че мъж на средна възраст пикае върху нея на няколко метра вдясно от мен, дискретно, доколкото е възможно на осветена улица, тоест, абсолютно недискретно. Беше сериозно натряскан, но беше с костюм и видът му беше на образован човек. Почувствах се страшно разочарован от него и от десетките други, които бяха изхвърлили кутиите от хамбургери и различните други опаковки по цялата, улица. Това не беше достойно за шведите. Бях очаквал нещо повече.
Още от малък се възхищавам на Швеция, защото някак си успява едновременно да е богата и социална — две неща, които всеки би трябвало да бъде. Роден в страна, в която изглежда никой не мисли, че е особено противно да изпратиш дете с мозъчен тумор у дома му да умре, защото баща му няма пари за операция, или в която на една застрахователна компания може да бъде позволено от щатската застрахователна комисия да анулира полиците на 14 000 от най-болните пациенти, защото годината не била добра (случи се в Калифорния, през 1989 г.), струваше ми се достойно за възхищение една държава да е способна да посвети себе си на това, да осигурява всички справедливо и равно, независимо от цената.
И не само това — шведите в същото време съумяваха да са богати и да преуспяват, за разлика от Великобритания например, където основната цел на социалистите винаги е била да направят всички бедни като фабрични работници. Години наред за мен Швеция беше съвършеното общество. Беше ми достатъчно трудно да приема факта, че цената за всичко това са скандално високия екзистенц-минимум и отношението към живота, което напомня за конгрес на погребални агенти. Когато сега открих, че и навсякъде има боклук и образовани хора пикаят по витрините на магазините, реших, че наистина е прекалено.
Все още примрял от глад, спрях пред една количка за закуски недалеч от брега и платих малко състояние за един хамбургер, от онези, които те карат да се чудиш дали с нещо такова не започва подготовката за поставяне на животоподдържаща система. Да се каже, че беше лайнян, би било обида към фекалиите. Изядох една трета и хвърлих останалото в едно кошче за боклук. Отново заваля. Освен всичко останало, настинката ми се влошаваше. Върнах се в стаята си в мрачно настроение.
Събудих се с глава, пълна със сополи и обувки, пълни с вода, но Стокхолм изглеждаше по-добре от всякога. Слънцето се беше показало, въздухът беше чист и свеж, по-скоро като в края на октомври, отколкото в началото на април, а водата в пристанището блещукаше и беше синя като в басейн. Минах по Страндвеген, голям крайбрежен булевард с внушителни жилищни сгради от едната страна и редица лодки от другата, към Дюргарден — остров, почти изцяло парк, в средата на града. Мястото е чудесно.
В общи линии това е градски парк, с тревни площи и горички, но из него са пръснати множество атракции — музей на скандинавския живот, лунапарк, постоянен цирк, „_Komedie Teatern_“, биологически музей, огромен музей на открито, наречен „Скансен“, музей на технологиите и много други. Когато пристигнах, всичко се събуждаше за живот. Пред „Скансен“ разтваряха навесите на магазинчетата, подреждаха столовете на кафенетата на открито, отваряха будките за билети, за да са готови за щастливите тълпи, които скоро щяха да заприиждат.
Навлязох във вътрешността на острова, затоплен от сутрешното слънце. На всеки двеста-триста метра пътят се разклоняваше на три или четири посоки и накъдето и да тръгнех, попадах на някоя пленителна гледка — изглед към зелените медни покриви на града, през водата, статуя на някой герой, назован Густавус или Адолфус или и цвете, възседнал изправен на задните си крака кон, гориста личинка, пълна с млада зеленина и златисти слънчеви лъчи. Понякога попадах на неща, които не бих очаквал да видя в обществен парк училище, пансион, италианското посолство, дори няколко внушителни дървени къщи на един хълм над пристанището.