Едно от многото чудесни неща в европейските градове са множеството паркове — като „Тиволи“, Булонския лес, Пратера във Виена — които не са просто паркове, а места, където можеш да отидеш, за да се разхождаш и да подишаш чист въздух, но и където можеш да похапнеш прилично, да отидеш на лунапарк, да разгледаш някой интересен музей, обсерватория или зоопарк. Дюргарден е може би най-хубавият от всички тях. Прекарах там половин ден. Обиколих лениво острова, спирах непрекъснато, пих кафе пред Скансен, гледах как пристигат семействата и си тръгнах, отново възхитен от Стокхолм.
Върнах се в града, в Дротнингатан, и, огряно от пролетното слънце, мястото въобще не изглеждаше толкова зле. Две машини почистваха боклука от съботната вечер, което ме окуражи, макар че всъщност те само си играеха на метене, защото всичко, попаднало пред входовете, до стените, под пейките или на някое от стотиците други места, на които повечето боклуци е вероятно да се окажат, бяха недосегаеми за четките на машините и след тях оставаше толкова, колкото и изчезваше. А минувачите вече хвърляха нов боклук след себе си.
Помислих си да се поглезя с някой английски вестник, а и се нуждаех от салфетки за течащия ми нос, но никъде не видях отворен магазин. Стокхолм трябва да е най-мъртвият европейски град в неделя. Отбих се да пия кафе в един „Макдоналдс“, откъдето отмъкнах около седемдесет и пет салфетки, а после бавно прекосих един нисък мост до Степсхолмен и Кастелхолмен — два прекрасни, заспали острова в пристанището, после се върнах в Гамла Стан, вече вълшебно преобразен от слънцето. Сградите с цвят на охра и горчица определено сияеха, а дълбоките сенки на входовете и прозорците придаваха на гледката текстура и наситеност, каквито предния ден просто липсваха.
Обиколих колосалния кралски дворец (наистина е колосален — има 600 стаи), който може би е една от най-отегчителните сгради, строени някога. Не искам да кажа, че е грозен или неприятен. Просто е отегчителен, без собствен облик, като къщите, които си правят децата, когато изрязват дупки за прозорци в картонени кашони. Все пак стражите ми доставиха удоволствие — вероятно са най-трогателно безпомощните на света. Швеция е в мир от 150 години и продължава решително да се противопоставя на всякакъв милитаризъм, така че, предполагам, не искат войниците им да изглеждат твърде мъжествени или свирепи — в резултат ги карат да носят бели каски, които обезоръжаващо напомнят шапки за плуване и бели гети, сякаш взети от Доналд Дък. Много трудно е да не се приближиш до някой от тях и да не му кажеш тихичко, с ъгълчето на устата: „Знаеш ли, Ларс, изглеждаш абсолютно нелепо“.
Спуснах се по хълма до брега и минах по моста Стрьомброн, като по средата спрях за малко, облегнах се на парапета и се оставих още веднъж да бъда хипнотизиран от мостовете, островите и водата. Докато стоях там, изневиделица на челото ми падна дъждовна капка, после още една и още една.
Вдигнах очи и видях, че на запад се събират кълба черни облаци. След няколко секунди небето почерня и дъждът започна да се излива като из ведро. Хората, които миг преди това се разхождаха лениво, уловени за ръце под мекото слънце, сега търсеха подслон на прибежки, закрили главите си с вестници. Аз стоях, където бях, твърде сащисан от капризите навремето в Швеция, за да мога да помръдна, гледах втренчено посивялата, надупчена от дъжда вода, секнех носа си с изобилието салфетки от „Макдоналдс“ и си мислех, че ако сополите се продаваха на пазара, щях да съм много богат. След време се втренчих в нелюбезното небе и взех едно много важно решение.
Заминавах за Рим.
Рим
Е, съжалявам. Смятах да стигна до Рим, както би могло да се очаква — по логичен, систематичен начин, като надлежно премина през Германия, Австрия, Швейцария, през едно ъгълче на Франция и най-накрая пристигна, прашен и каталясал, отчаяно нуждаещ се от пералня, през Ломбардия и Тоскана. След близо месец обаче под несекващо мокрите небеса на Северна Европа, копнеех за малко слънце. Нищо повече. Искаше ми се да се разхождам по улиците по риза, да пия капучино в кафенета на открито, да усещам слънцето по лицето си. Така че зарязах предварителния си план със съвсем леко чувство за вина и осъществих скок от 1 500 километра. Пътуването е по-забавно — по дяволите, животът е по-приятен — ако можеш да гледаш на него като на поредица импулси.
Преди това не бях ходил в Рим, но ми се ходеше там откакто се помня, или, най-малкото, откакто гледах _La Dolce Vita_ като тийнейджър. Наистина обичам италианските филми, особено наистина калпавите — дублирани от хора, които храбро отказват да позволят пълната липса на актьорски качества да се изпречат на пътя на добрата кариера. В тях винаги играят Джанкарло Джанини и великолепната Орнела Мути, а заглавията им просто ти казват колко лоши са: „Нощ, потопена в дъжд“, „Когато дойде пролетта“, „Онова лято в Неапол“ — така че не се безпокоиш, че вниманието ти ще бъде отвлечено от сюжета и се съсредоточаваш върху двете наистина важни неща — моментът, когато Орнела Мути ще свали дрехите си и пейзажите. В италианските филми винаги има чудесни втори планове — обикновено Джанкарло и Орнела се возят на жужаща Веспа на фона на Колизея, Пиаца Навона или другите туристически атракции на Рим, тръгнали да правят бърз секс или да проведат задушевен разговор, че не могат да продължават така, най-често, защото единият от тях живее с Марчело Мастрояни.