Цяла седмица само ходех. Ходех, докато обувките ми пламнат, после сядах в някое кафене или се припичах на брега, докато отново не станех в състояние да ходя.
След като казах това, трябва да кажа и че Рим не е особено приятен град за разходки. Най-напред, човек непрекъснато рискува да го сгазят. Пешеходните „зебри“ ги нямат за нищо, което не е неочаквано, но все пак ти трябва известно време, за да свикнеш. Шокиращо е да пресичаш лениво някой широк булевард, потънал във фантазии за Орнела Мути и буренце вазелин, и изведнъж да ти светне, че шестте ленти коли, засилили се към теб, нямат никакво намерение да спират.
Не че искат да те блъснат, както искат в Париж, но все пак ще те блъснат. Това отчасти е така, защото италианските шофьори въобще не обръщат внимание какво става на пътя пред тях. Прекалено заети са за това — натискат клаксона, жестикулират бясно, за да не допуснат някоя друга кола да застане в лентата пред тях, правят любов, пляскат децата на задната седалка или ядат сандвич колкото бейзболна бухалка, а често всичко това едновременно. При това положение ще те забележат за първи път, когато те видят в огледалото за обратно виждане, като нещо, проснато на пътя отзад.
Дори и да те видят, няма да спрат. В това няма нищо лично. Просто вярват, че ако на пътя им има нещо, трябва да го махнат от там, било то телеграфен стълб или турист от Средния Запад на САЩ. Единственото изключение са монахините. Дори и римски шофьор не би блъснал монахиня. Движат се на групи и преминават с изумителна безнаказаност дори осемлентови булеварди, като късчета черна и бяла хартия, носени от вятъра, така че ако искаш да пресечеш някое натоварено място, като Пиаца Венеция, например, единственият ти шанс е да изчакаш да се появят монахини и да се залепиш за тях като потна фланелка.
Харесва ми как паркират италианците. Зад който и уличен ъгъл на Рим да надникнеш, положението е като състезание по паркиране за слепци. Колите са насочени във всички посоки, половината на тротоара, другата на улицата, с муцуни към сградите или към улицата, пред гаражи и малки преки, пред телефонни кабини и натикани на такива тесни места, че единственият начин да се качиш или слезеш е да минеш през люка на покрива. Римляните паркират така, както бих паркирал аз, ако разлея в скута си кана сярна киселина.
Една сутрин се разхождах по Виа Систина, когато един Фиат Крома наби спирачки на десетина метра пред мен. Без да се замисли за миг, шофьорът включи на заден и колата се понесе с пълна скорост към свободно място до бордюра, дълго колкото фиата, без петдесетина сантиметра. Без да намали дори малко, вкара колата в празното място и блъсна звучно паркираното отзад рено.
В продължение на минута не се случи нищо. Чуваше се само съскане на изпусната пара. След това шофьорът изскочи от колата си и разгледа с дълбоко удивление пораженията пред себе си — смачкан метал, натрошени стопове, провисналия до асфалта ауспух на собствената си кола — беше стъписан, сякаш това го бе връхлетяло от ясното небе. След това направи нещо, което, струва ми се, би направил всеки италианец — изрита реното с всички сили, така че вратата хлътна, като по този начин наказа отсъстващия собственик за дързостта да паркира на това място, скочи във фиата си и отпраши със същата бясна скорост, с която беше дошъл. На Виа Систина отново се възцари покой, ако не се брои издрънчаването на някое и друго парче метал, откъснало се от поразеното рено. На никой, освен мен, не му мигна окото.
Италианците паркират навсякъде. Навсякъде из града можеш да ги видиш да тикат колите си на места, не по-големи от възглавничка за канапе, което предизвиква задръствания и кара всички шофьори в радиус от три километра да натискат клаксоните си и доста прилично да имитират човек, поставен на електрическия стол. Ако мястото е твърде малко за кола, римляните го украсяват с боклук — празни пакети от цигари, парче недоядена пица, двайсет и седем фаса, половин фунийка сладолед, от чийто връх се процежда разтопен сладолед, и над нея танцува вихрушка от мухи, мазна кутия от сардини, смачкан вестник и нещо наистина неочаквано, като шивашки манекен или умряла коза. Дори боклукът не ме смущаваше кой знае колко. Знаех предварително, че Рим е мръсен и пренаселен град, че трафикът е невъзможен, но някак странно, всичко това е част от възбудата. Рим е единственият град, който познавам, освен Ню Йорк, за който може да се каже такова нещо. Всъщност, Рим ми напомни тъкмо за Ню Йорк — същия шум, мръсотия, бъбривост, клаксони, същите лениви ченгета, размотаващи се наоколо, без да правят нищо, същите жестикулации, същата ненасочена енергия. Разликата е в това, че Рим е чудно хаотичен. Всъщност, Ню Йорк е много добре подреден. Хората изчакват реда си търпеливо на опашки и в голямата си част спазват правилата за движение и условностите на живота, благодарение на които нещата вървят гладко.