Италианците нямат никакви ангажименти към реда. Прекарват живота си в пълен хаос, което ми се струва много привлекателно. Не чакат на опашки, не си плащат данъците, не се явяват на уговорени срещи навреме, не вършат никаква работа, ако не получат малък подкуп, изобщо не се подчиняват на правила. До всеки прозорец в италианските влакове има надпис на три езика, който ти казва, да не се навеждаш през прозореца. Надписите на френски и немски чисто и просто нареждат да не се навеждаш, докато този на италиански подсказва, че това не е добра идея. Едва ли би могло да е иначе.
Дори похитителите в Италия понякога са удивително непостоянни. През януари 1988 година, една банда отвлича осемнайсетгодишния Карло Селадон. Слагат го в двуметрова яма в земята и го хранят, но си правят труд да поискат откуп — чуйте това — чак през октомври, девет месеца след отвличането. Можете ли да повярвате? Похитителите поискали пет милиарда лири и отчаяните родители платили веднага, само че похитителите поискали още пари. Този път родителите отказали. В края на краищата, две години и 100 дни след отвличането, Карло бил освободен.
По време на посещението ми италианците преживяваха своето четирийсет и осмо правителство за последните четирийсет и пет години. Страната има социална структура на бананова република, но изумителното нещо е, че процъфтява. Сега това е петата най-силна икономика в света, а това е главозамайващо постижение на фона на хроничното безредие. Ако имаха трудовата дисциплина на японците, вече щяха да са господари на планетата. Слава Богу, нямат я. Прекадено заети са с дребните удоволствия на ежедневието, които отнемат енергията им — деца, хубава храна, спорове по кафенетата — и точно така би трябвало да бъде.
Една сутрин бях в квартално барче на Виа Марсала, когато влязоха трима работници със сини гащеризони и застанаха на бара да пият кафе. След минута единият започна да удря настойчиво другия по гърдите и да го поучава нещо, а третият заразмахва ръце и започна да се олюлява, сякаш не му достига въздух, а аз си помислих, че всеки момент ще се появят ножове и всичко ще бъде заляно в кръв, докато не осъзнах, че обсъждат футболния мач от предната вечер, колко километра в час вдига Фиат Типо или нещо също толкова безобидно. След още една минута пресушиха кафетата си и си тръгнаха заедно щастливи и доволни.
Каква чудна страна…
Една сутрин отидох в музея Боргезе. Знаех от вестниците, че през 1985 година е бил затворен за двугодишен ремонт — вилата е построена върху катакомби и бавно потъвала — но когато стигнах, все още беше покрита със скеле и оградена с паянтова ламаринена ограда и въобще нямаше вид на готова за посещения. И това само някакви си пет години след затварянето и три години след предвидения срок за отваряне. Много трудно е да живееш при такава непрекъсната несигурност, (особено ако си забравил чадъра си вътре в деня преди затварянето), но човек бързо свиква да приема всичко това като неизбежна част от живота — като времето в Англия.
Грижата за националното културно наследство, трябва да се каже, не е силната страна на Италия. Страната харчи по 200 милиона долара годишно за поддръжка и реставрация и сумата изглежда добра, докато не се замислиш, че с тези пари могат да се построят само десетина километра автомагистрала и че това е само малка част от парите, похарчени за стадиони за Световното по футбол през 1990 година. Всичко на всичко, това са 0,2% от националния бюджет. В резултат две трети от националните съкровища са заключени в складове или са недостъпни, докато много други се разпадат, поради липса на грижи — през март 1989 година например 900-годишната градска кула на Павиа се срути, просто падна, и уби четирима души. А има толкова много други съкровища, които се търкалят наоколо, така че крадците просто ги вземат и си тръгват. Само през 1989-а близо 13 000 произведения на изкуството са откраднати от музеи и църкви, а в момента, в който пиша този текст, около 90 000 експоната липсват. Осемдесет процента от всички кражби на произведения на изкуството стават в Италия.
Това небрежно отношение към националното наследство е нещо като традиция в Рим. В продължение на хиляда години, най-често с благословията на Католическата църква (която е имала дял в печалбите и общо взето би трябвало да отговаря за много неща, ако питате мен), строители и архитекти са гледали на античните бани, храмове и други безценни монументи, като на каменни кариери. Колизеят днес е развалина не заради пораженията на времето, а защото стотици години хората са къртели от него камъни, които са карали в близките пещи, за да правят от тях цимент. Когато на Бернини му потрябвал бронз, за да направи богатия балдахин в базиликата Св. Петър, взел го от Пантеона. Цяло чудо е, че изобщо нещо е останало от древния Рим.