— Трябва да предвидите да останете поне месец — изкрещя ми професорът.
— Месец? — попитах с искрена тревога.
— Най-малко.
Месец. Месец на най-студеното, най-тъмното, най-пустото и най-далечното място в Европа. Всички, с които споделих идеята, решиха, че ще е забавно. И ето ме сега — изпълнен с непреклонна решимост, пътувам на север в друсащ се автобус.
Скоро след като излязохме от Осло, с известно безпокойство си дадох сметка, че никой в автобуса не пуши. Никъде не видях табела „Пушенето забранено“, но нямах никакво намерение да съм първият, който да запали, а после всички да се разкудкудякат против мен на норвежки. Бях почти сигурен, че мъжът на съседната седалка е пушач — изглеждаше доста потиснат — и дори още по-сигурен за младежа пред мен. Все още не съм виждал пораснал любител на комиксите, който да не обича наред с тях тютюна и татуировките. Погледнах листовката на „Експрес 2000“, която получих с билета и прочетох с ужас: „_tilsammen 2 000 km non-stop i 30 timer_“.
Добре, може и да не правя разлика между норвежки и супа с фиде на буквички, но дори и аз успях да преведа това нещо. Две хиляди километра! Без спиране! Трийсет часа без цигара! Изведнъж целият дискомфорт се върна. Заболя ме вратът, левият ми крак зацвърча като бекон в тиган, главата на младежа пред мен се оказа по-близо до чатала ми, отколкото изобщо някога е била мъжка глава, разполагах с по-малко лично пространство, отколкото ако се бях напъхал в куфара си и се бях самоизпратил в Хамерфест по пощата, а сега щях да пътувам трийсет часа, без инфузия на никотин. Това беше прекалено.
За щастие, оказа се, че не е толкова зле. На шведската граница, около два часа след като тръгнахме от Осло, автобусът спря на граничен пункт насред гората и докато шофьорът беше в колибата, за да се оправи с документите, повечето пътници, включително аз и двамата, за които го бях предсказал, изтрополихме надолу по стълбата, затропахме с крака в ледения сняг и започнахме да пушим цигари в шепи. Кой би могъл да каже кога отново ще имаме такъв шанс? Всъщност, след като се върнах в автобуса и си спечелих за вечни времена враждебността на дамата до мен, защото я настъпих за втори път в продължение на пет минути, проучих малко по-внимателно листовката на Експрес 2000 и открих, че в маршрута се включени три спирания за почивка.
Първата беше до едно крайпътно кафене в Скелефтеа, Швеция. Странно място. На стената, в началото на опашката за храна, висеше огромно меню. До всяко ястие имаше червен бутон, който, като го натиснеш, сигнализираше на хората в кухнята, че трябва да започнат да го приготвят. След като направиш това, плъзгаш таблата си до касата, като спираш за момент, колкото да си избереш нещо за пиене, после чакаш заедно с касиера двайсет минути, докато ти дадат храната. Сериозно противоречие с предназначението на едно кафене, не мислите ли? Тъй като бях последен на опашката, а опашката не помръдваше, излязох навън, изпуших много цигари на жестокия студ и пак се върнах. Опашката беше намаляла съвсем незначително, но все пак взех поднос и се вгледах в менюто. Нямах никаква представа какви са ястията и понеже изпитвам ужас от възможността, без да искам, да си поръчам дроб — толкова го мразя, че ще трябва да ви оставя за момент, колкото да повърна в кошчето за боклук само при мисълта за това нещо — реших да не избера нищо (макар че ми се щеше да натисна всички бутони, за да видя какво ще стане).
Вместо това си взех бутилка Пепси и някакви малки пасти, но когато стигнах до касата, ми обясниха, че норвежките ми пари не вършат никаква работа и че ми трябват шведски пари. Това ме изненада. Винаги съм мислел, че северните народи са приятелчета и си сменят парите без проблем, както Белгия и Люксембург. Под безсърдечния поглед на касиера върнах пастите и пепсито, взех си чаша безплатна студена вода и отидох на една маса. Порових в джоба на якето си, открих една бисквитка, останала от полета от Англия и вечерях с нея.