Лишен от възможността да разгледам Вила Боргезе, тръгнах да се разхождам из околните градини, които сега са най-големият и хубав обществен парк в града, със спокойни гори, пронизвани от слънчевите лъчи, и се забавлявах чудесно, ако не се брои един стряскащ момент, когато тръгнах през една гора и видях груб на вид мъж, клекнал със свалени гащи до едно дърво, който ме гледаше жално. Дотогава не бях се замислял, но европейците изглежда много обичат да правят тези неща на открито. На всяка магистрала във Франция или Белгия можете да видите мъже, застанали до спряла кола, да пускат юда в храсталаците на метър от пътя. В Америка тези хора ги отвеждат и ядат бой. В Париж все още се срещат онези необикновени писоари, чугунено сиви прегради, които са направени така, че целият свят да види кой е вътре и какво прави. Още не мога да разбера защо на пешеходците трябва да се покажат краката и главата на заелия кабинката. Защо не са ги направили високи два метра? След като някой е влязъл вътре, вече знаем какво прави — нужно ли е да го държим под око?
Спомням си веднъж как един мъж и две жени — колеги, тръгнали на обяд, както реших — водеха оживен разговор, докато мъжът стоеше в едно от тези съоръжения. Стори ми се много странно, че разговарят, сякаш това е в реда на нещата. В Англия, ако имаше такива писоари, двете жени щяха да се обърнат и да продължат да разговарят помежду си и да се преструват, че не знаят какво си е наумил колегата им вътре. Все пак, според „Сексът в историята“ на Танахил, във Франция през осемнайсети век аристократите мъже и жени — свободно са ходели до тоалетната заедно, а понякога са отивали и вкупом след вечеря, за да не прекъснат оживената си дискусия. Мисля, че това обяснява французите добре. Що се отнася до италианците, на жаргона на работническата класа, ако двама се срещнат на улицата, не се поздравяват с „Как си?“ или „К’во става?“, а с „Добре ли сра днес?“ Честна дума.
И в края на тази просветена дискусия, нека се отбием във Ватикана и базиликата „Св. Петър“ — най-голямата църква в света, в най-малката държава, както отбелязват множество пътеводители. Винаги съм смятал, че Ватиканът е древен, но в действителност, като институция, той съществува от 1929 г., когато Мусолини и папата подписват Латеранския договор*1. Пристигнах със смътните опасения, че ще трябва да мина през нещо като граничен контрол и да платя дебела такса, но в действителност единственото препятствие, което се изпречи на пътя ми, бяха двайсетината подвикващи мъж, които се опитваха да ми продадат диапозитиви или да ме снимат с Полароид. Насочих ги към една дама с анцуг на „Денвър Бронкос“ на десетина метра от мен, като им казах, че е жена ми и всичките ми пари са у нея, и те се втурнаха нататък, а аз успях да прекося огромния площад необезпокояван, като се присъединих за малко към една американска група с екскурзовод, при което научих гореспоменатия факт за Мусолини и Латеранския договор и бях информиран на кой прозорец би се показал папата, ако смятал да се покаже — само че не смятал. Беше ми интересно и щях да се задържа с групата по-дълго, но екскурзоводката ме забеляза, защото не бях с бейзболна шапка, анцуг и панталони в някой от по-ярките основни цветове. Уведоми ме, че групата е на частни начала и явно нямаше да продължи беседата си, докато не се махна.
[*1 Договорът, който постановява държавния суверенитет на Ватикана. — Бел.ред.]
Базиликата „Св. Петър“ не изглежда кой знае колко величествено, гледана отвън, поне откъм площада в подножието й, но ако влезеш вътре е толкова невероятна, че челюстта ти провисва, щеш не щеш. Това е едно чудо, толкова просторно, красиво, хладно и пълно със съкровища, въздушни висини и лъчи небесна светлина, че направо не знаеш накъде да погледнеш. Това е единствената сграда, в която ми се е приисквало да падна на колене, да вдигна ръце към небето и да извикам: „Отведи ме у дома, Боже!“. Никоя сграда на земята вече няма да е същата за мен.
Тръгнах по широкия централен проход, зашеметен от мащабите. Базиликата е дълга 222 м, 110 м широка и 133 метра висока от пода до върха на купола. Както обаче Марк Твен отбелязва в „Невинни в чужбина“, понеже всичко вътре е в такива мащаби, човек непрекъснато трябва сам да си напомня колко огромно е всъщност. Четирите величествени колони, които поддържат купола, не изглеждат така големи в такъв интериор, докато не застанеш до някоя от тях и изведнъж не осъзнаеш, че всъщност е 15 м широка, и че балдахинът наистина прилича на уголемен балдахин за легло, само че на височина е повече от половината на Ниагарския водопад. Едва когато погледнах назад, по продължение на църквата и видях, че влизащите хора са като насекоми, изведнъж осъзнах колко е огромна. След това си дадох сметка, въпреки почти пълната тишина и въпреки че базиликата изглеждаше почти празна — всяка група посетители разполагаше с терен, горе-долу колкото футболно игрище, — че в нея всъщност има стотици посетители.