Разгледах „Пиета“ — намира се в страничен свод, зад стъкло и преграда, които те държат на такова разстояние, че не можеш да видиш почти нищо, което ми се струва доста пресилена мярка, наложена само защото някакъв си откачен преди време решил да я нападне — после отидох до Сикстинската капела и музеите и те, естествено, бяха впечатляващи, макар че, трябва да призная, донякъде не успях да оценя зрителните възприятия след величието на „Св. Петър“.
Върнах се в квартала, където беше хотелът ми, по Виа дела Консилиационе и с удоволствие открих, че улицата е пълна с магазинчета за сувенири. Имам известна слабост към безвкусните сувенири и от опит знам, че в това отношение най-надеждни са магазините, специализирани в продажбите на религиозни дрънкулки. Веднъж, в Каунсъл Блъфс, Айова, агонизирах близо час в колебания дали да дам 49,95 долара за осветен отзад електрически портрет на Христос, който, когато се включи, изглеждаше сякаш от раните тече кръв, докато най-накрая реших, че е прекалено безвкусен дори за мен, а и във всеки случай не можех да си го позволя. Сега реших, че тук ще мога да открия някой подходящо безвкусен заместител — разпятие-поставка за варена царевица или комплект химикалка и молив с Рождество Христово, или музикална поставка за тоалетна хартия с Тайната вечеря или поне преспапие с разпятие и надпис: БАЩА МИ БЕШЕ ВЪВ ВАТИКАНА И ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО МИ ДОНЕСЕ, Е ТОВА СКАПАНО ПРЕСПАПИЕ. Повечето магазини обаче предлагаха повече или по-малко еднакви броеници, разпятия в 120 размера, пластмасови модели на базиликата и чинии за вечеря с лика на папа Йоан Павел, като нищо от това не беше достатъчно безвкусно (освен ако наистина не купиш комплект чинии с Папата, за да сервираш в тях храна, но това би струвало цяло състояние), така че отминах. Една от най-лошите страни на живота през деветдесетте години на двайсети век е това, че напоследък толкова трудно се намират кичозни сувенири!
Последната сутрин в Рим посетих мавзолея на монасите капуцини в църквата „Санта Мариа дела Концесионе“, на оживения площад „Барберини“. Не ми достигат думи, за да препоръчам това място достатъчно убедително. През шестнайсети век на някакъв монах му хрумнала вдъхновената идея да взема костите на своите братя монаси, когато умрат, и да украсява с тях мястото. Не смятате ли, че е фантастично? Половин дузина мрачни помещения по протежение на едната страна на църквата са пълни с атракции като например олтар, направен от гръдни кошове, светилища, старателно конструирани от черепи и бедрени кости, тавани с фризове от лакти, стенни орнаменти, изваяни от прешлени, полилеи, изработени от длани и стъпала. В един ъгъл стоеше цял скелет на монах капуцин, облечен като Смъртта, с черно расо с качулка, а на отсрещната стена бяха окачени табели на различни езици, с насърчителни слова от рода на БЯХМЕ КАТО ВАС, ЩЕ СТАНЕТЕ КАТО НАС и дълга поема с трогващото заглавие „Майка ми ме уби!“ Сигурно е било адски забавно да си с тези типове. Представете си — всеки път, щом се разболееш от грип, до теб се приближава някой с метър и замислено изражение на лицето.
Между 1528-а и 1870-а, когато тази практика е била прекратена, защото чисто и просто е прекалено блудкава, за да се опише с думи. За украсата са дали приноса си около четири хиляди монаси. Никой не знае кой и защо е изработил този дизайн, но неизбежното впечатление е, че някога сред капуцините е живял смахнат монах с много свободно време и известна слабост към порядъка. Разбира се, за църквата това е истинска печатница за пари. Потокът туристи, готови да дадат пачка лири, за да се насладят на цялото това нездраво вълнение, не секваше. Както можете да очаквате, единствено съжалявах за това, че нямаше магазин за подаръци, в който да можеш да си купиш кутия с халки за салфетки от гръбначни прешлени или, например, чесала за гръб, направени от истински ръце, но, както вече ставаше очевидно, в това отношение в Рим срещах разочарование на всяка крачка.