Минахме през бордеите на Неапол и през бордеите на предградията, а после и през подобните на бордей земи между Везувий и морето, като спирахме на всеки сто метра на една или друга малка гара, за да слязат 100 души и да се качат 120. Дори Помпей и Херкулан или Ерколано, както го наричат в наши дни, изглеждаха зле — проснато на въжета пране и напукан бетон, а от влака не се виждаше и следа от руините. Няколко километра по-нататък започнахме да се изкачваме по някаква планина и минахме през поредица тунели. Въздухът изведнъж стана хладен, а селцата — понякога само от по няколко къщи и църква, в пролуката между два тунела, изглеждаха удивително хубави на фона на гледките към синьото море, някъде долу.
Влюбих се в Соренто още в първия миг. Може би беше заради часа от денонощието. Хубавото време или чувството на облекчение, че съм се махнал от Неапол, но всичко изглеждаше съвършено — подреден град, прострял се надолу от гарата към Неаполитанския залив. В центъра му има малък, оживен площад, наречен Пиаца Тасо, ограден с кафенета на открито. В единия му край започваше мрежа от кънтящи улички, хладни и сенчести, изпълнени с аромати, бъбрещи търговци, играещи деца и врявата на италианския живот. Останалата част от града изглежда се състоеше от десетина криволичещи улички, с чудесни магазини и ресторанти и малки, приятни старомодни хотели, скрити зад гъста зеленина. Просто беше съвършено, прекрасно. Исках да живея там, по възможност още сега.
Взех си стая в хотел „Еден“ — средно голям, от петдесетте години, на странична уличка, скъп, но безупречен, с късче море над покривите и през клоните на дърветата — и крачих из нея като побъркан в продължение на пет минути, като поздравявах себе си за късмета, после изгасих осветлението и излязох из града. Огледах наоколо — проучих лабиринта от малки улички край Пиаца Тасо и се възхитих на подредените витрини на магазините по Корсо Италия, после седнах на маса в снекбара на Тонино на площада, поръчах си кока-кола и започнах да наблюдавам пейзажа, който излъчваше доволство.
Градът беше пълен с английски туристи на средна възраст, дошли на почивка извън сезона (защото това могат да си позволят). Откъслечни разговори долитаха до масите откъм двойките, които се разхождаха по тротоара. Винаги едно и също. Жената е в свадливо настроение — безкрайното, безпредметно, леко припряно бърборене, което обзема англичанките, когато достигнат средна възраст. „Днес трябваше да си купя чорапогащник и забравих. Помолих те да ми напомниш, Джералд. Сегашните имат бримка от тук до луната. Предполагам, че мога да си купя чорапогащник в този град. Нямам никаква представа какъв размер да поискам. Знаех си, че трябва да си взема резервен чифт…“ Джералд, разбира се, изобщо не чува какво му се говори, защото тайно оглежда красавицата без сутиен, облегнала се лениво на близкия стълб, която разменя остроумия с няколко местни апаши, възседнали веспи, и възприема жена си като някакъв лек, хроничен дразнител в периферията на съществуванието му. Навсякъде из Соренто виждах такива двойки англичани — жените оглеждаха с критичен поглед всичко наоколо, сякаш са агенти на санитарните власти под прикритие, съпрузите им се влачеха зад тях, отегчени и победени.
Вечерях в ресторант, недалеч от площада. Беше препълнен, но крайно уютен и с бързо обслужване, а ястията бяха великолепни и обилни — равиоли в сметана, миди ала сорентино, огромна салата и солидна купа домашен сладолед, от който в очите ми се появиха сълзи на удоволствие.
След това, когато преситен седях на кафе и цигара, подпрял корем на масата, се случи нещо интересно. Влезе група от осем души, които изглеждаха надути, богати и определено от сенчестата страна на живота — жените бяха облечени в кожи, а мъжете — в кашмирени палта, с тъмни очила. След минута се разрази буря, достатъчно шумна, за да притихне целият ресторант и всички, келнери и клиенти, да обърнат глави нататък.
Както изглеждаше, новодошлите имаха резервация, но масата им не беше готова — в момента нямаше свободни маси — и заради това започваха да смърдят в различна степен. Шефът започна да кърши ръце и да попива обидите, а в това време келнерите се защураха наоколо като сценични работници, с покривки, вази, цветя и столове, за да опитат да импровизират маса за осем души във вече пълното заведение. Единственият, който не участваше във всичко това, беше босът на групата — мъж, който напомняше Адолфо Чели*1, с наметнато на раменете палто за 500 паунда. Не каза нищо гласно, а само прошепна няколко инструкции в ухото на палач със сипаничаво лице, в които, предполагам, ставаше дума за бетонни ботуши и натикване на умряла риба в нечия уста.