[*1 Адолфо Чели (1922-1986 г.). — Макар и не особено популярен извън родната си страна, Адолфо Чели е известен в Италия не само като артист, но и като сценарист и режисьор. Изпълнява ролята на злодей в един от филмите за Джеймс Бонд. — Бел.ред.]
Главният келнер дотича и с поклон докладва, че вече са направили маса за шестима, че скоро щели да уредят и другите места, но ако дамите предпочитали да бъдат настанени… Челото му докосваше пода. Всичко това обаче беше прието като допълнителна обида. Адолфо прошепна още нещо в ухото на палача, който излезе, вероятно, за да донесе лека картечница или за да срине ресторанта с булдозер.
Тогава се надигнах и казах: „Scusi — защото италианският ми идеше отръки, след като съм се нахранил. — Можете да вземете моята маса. Тръгвам си.“
Пресуших кафето си, събрах си рестото и станах. Шефът ме гледаше така, сякаш съм спасил живота му и съм склонен да мисля, че си беше така, а главният келнер сигурно искаше да ме разцелува по устата, но вместо това ме засипа с угоднически благодарности. Останалите келнери се усмихнаха, а другите клиенти ме гледаха — нищо че го казвам аз — с известно трайно възхищение. Дори Адолфо леко наклони глава в знак на благодарност и уважение. Докато почистваха масата ми, шефът и главният келнер ме придружиха до вратата, без да спират да се кланят и да ми благодарят, да чистят раменете ми с четка и да ми предлагат ръката на дъщеря си за брак или просто за малко хубав секс. Пред вратата спрях за момент и се обърнах, изведнъж подмладен и хубав, с холивудска усмивка на устните, махнах с ръка на всички за довиждане и излязох в нощта.
Натежал от добри спагети и чувството, че съм помирил едно неспокойно кътче на Соренто, тръгнах да се разхождам в топлия полуздрач по Корсо Италия и нагоре, по крайбрежния път към Позитано, високата и криволичеща Виа дел Капо, по която хотели бяха изсечени в скалния отвес, за да се възползват от пленителната гледка към Неаполитанския залив. Имената на всички тези хотели напомняха за друга епоха — Бел Еър, Сирена, Адмирал, Каравел — и изглеждаха така, сякаш не са се променили никак през последните четирийсет години. Прекарах час, увиснал на парапета край пътя и гледах онемял вълшебния залив, Везувий, далечния Неапол и, малко по-наляво, сред неподвижното море, островчетата Прочида и Иския. Край залива започваха да блещукат светлинки, в хармония с ранните вечерни звезди по зърнестото синьо небе. Въздухът беше топъл и се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Всичко беше толкова близо до съвършенството, кол кого можех да си представя.
На далечния бряг над залива беше градчето Поцуоли — предградие на Неапол и родно място на София Порен. Гражданите на Поцуоли се радват на съмнително привлекателната особеност да живеят на геологически най-нестабилното парче суша на планетата — нещо като земен еквивалент на вибролегло за масажи. Преживяват по около 4000 тремора годишно, понякога по стотина на ден. Жителите на Поцуоли са толкова свикнали парчета мазилка да падат в рагуто им и падащи комини да ликвидират бабите им, че вече едва ли обръщат внимание на такива неща.
Целият район е истински кошмар за застрахователите. В Калабрия земетресенията са начин на живот — през 1980 година земетресението остави в Неапол без покрив 120 000 души, а всеки момент се очакваше да последва още едно, по-жестоко. Не е чудно, че тези хора се тревожат заради земетресенията. Градовете са построени по толкова стръмни склонове, че и най-малкото залюляване може да ги изпрати в морето. И отгоре на всичко, съвсем буквално, някъде на заден план ръмжи Везувий, все още опасно жив. За последен път е изригнал през 1944 година, а това е най-дългото затишие от Средните векове насам. Не звучи много окуражаващо, нали?
Дълго гледах светлинките на Поцуоли от другата страна на залива и внимателно се ослушвах, в очакване да чуя ниско боботене, нещо като срутване на строително скеле или разкъсване на земните недра, но не чух нищо, освен жужащ като комар самолет някъде високо в небето и успокояващия шум на трафика.
На сутринта тръгнах в яркото слънце надолу, към пристанището на Соренто, по опасно стръмен и виещ се път, наречен Виа да Маро, в сянката на хотел „Гранд Екселсиор Витория“, и взех почти празен моторен катамаран до Капри — зелен хълмист остров на около петнайсет километра навътре, край западния връх на Сорентинския полуостров.