Отблизо Капри не изглеждаше кой знае как. Около пристанището имаше няколко дремещи, неугледни магазинчета, кафенета и каси за корабни билети. Всички изглеждаха затворени и наоколо нямаше жива душа, ако не се брои един моряк с ръце като на Попай, който лениво навиваше въжета на кея. Един стръмен път водеше нагоре към планината. До него видях табела, на която пишеше:
„Капри 6 км“.
— Шест километра! — изпъшках.
У себе си имах два невероятно безполезни пътеводителя за Италия, толкова безполезни, че няма да им правя чест да споменавам заглавията им, освен че единият от тях би трябвало да бъде озаглавен „Бягай да си купиш друг пътеводител“, а другият беше на Фодор (преди малко излъгах), и в нито един от двата не се споменаваше и дума, че град Капри е на шест километра разстояние по вертикален планински склон. И от двата човек остава с впечатлението, че слиза от ферибота — и готово. От пристанището обаче изглеждаше, че градът е някъде в облаците.
Въжената железница нагоре по хълма не работеше. (Естествено!) Огледах се за автобус или такси, дори магаре, но нямаше нищо такова, така че се обърнах с отработена въздишка и започнах дългото изкачване. Беше изтощително. Положението спасяваха донякъде някои красиви вили и гледки към морето. Пътят се виеше като змия нагоре по планината в поредица лениви S-образни завои, но след около километър видях стръмни стъпала, изсечени в скалите и ми се стори, че те са по-пряк, макар и по-стръмен път до целта ми. Рискувах и поех по тях. Никога не съм виждал толкова много стъпала. Продължаваха нагоре и нагоре, до безкрай. От двете страни бяха обрамчени от бели зидове на вили и висящи ароматни храсти — много чаровно, само че след около триста стъпала останах дотолкова без дъх, че престанах да забелязвам всякаква красота.
Поради неравномерната повърхнина на склона, във всеки момент изглеждаше, че върхът е ей там, зад завоя, но винаги се оказваше, че ме чакат нови висини и стълби и още изгледи към далечния град. Продължих да се препъвам нагоре, да залитам от стена до стена, да пъшкам, да се задъхвам и да отделям слюнка под зоркия поглед на три жени в черно, които слизаха надолу с покупките си за деня. Единственото нещо, което ме поддържаше, беше мисълта, че ще бъда единственият човек, достатъчно издръжлив, за да се изкачи до Капри пеша. Каквото и да имаше там, щеше да е мое, изцяло мое. Най-накрая къщите се сгъстиха, после станаха свързани една с друга, като блокчета от Лего, а стъпалата се превърнаха в поредица стръмни калдъръмени улици. Минах под една арка и попаднах на най-прекрасния площад, който някога бях виждал. Беше пълен с германски и японски туристи. Сълзите се стичаха по лицето ми.
Наех стая в хотел „Капри“. Страхотно име! Колко време ви отне, докато го измислите? — попитах управителя, но той само ме удостои с преднамерено презрителния поглед, е, който шефовете на хотели в Европа гледат американските туристи и някои други насекоми. Не знам защо се надуваше толкова, тъй като хотелът не беше кой знае какво. Дори нямаше пиколо, така че се наложи управителят лично да ми покаже стаята, макар и да ме остави сам да се справя с багажа си. Изкачихме се по парадно стълбище, по чиито мраморни стъпала двама работници усърдно капеха охра с приятен оттенък, която от време на време мажеха и по стените. Стигнахме до малка стаичка на третия етаж. Тъй като ме придружаваше самият управител, не бях наясно дали трябва да му дам бакшиш, както бих дал на пиколо, или това би било обида за височайшата му позиция. Спрях се на един, както реших, интелигентен компромис. Дадох му бакшиш, но много малък. Той ме изгледа, сякаш съм сложил в ръката му валмо прах, което пък ме накара да заключа, че може би не съм преценил ситуацията правилно. „Може би следващия път ще се смееш на шегите ми“ — отбелязах весело под нос, когато затворих вратата.
Град Капри беше страхотен — невероятно чаровно местенце с вили и малки лимонови горички, с чудесни изгледи към Неапол и Везувий. Сърцето на града беше един малък площад, пиаца Умберто I, заобиколен от сгради с цвят на сметана и изпълнен с плетените столове на кафенетата наоколо. В единия му край, над широки стълби, се издигаше старинна църква, достолепна и бяла, а в другия имаше тераса с парапет, с изглед към морето далече долу.
Не мога да си спомня по-вълшебно място за разходки. Градът се състоеше почти изцяло от сложна плетеница улички и проходи с бели стени, понякога съвсем малко по-широки от раменете ти и всички те бяха свързани помежду си по странен начин, така че непрекъснато се оказвах, изненадващо, на мястото, от което съм тръгнал преди десетина минути в обратна посока. През няколко метра в стените имаше железни порти, през които се виждаха бели къщи, потънали в джунгла от цъфнали храсти и, най-често, покрити с плочки тераси, с изглед към морето. През няколко метра имаше и странични проходи, които се спускаха надолу по склона или стъпала нагоре, към облаците и други вили високо горе. Исках да имам всички къщи, които видях.