Излязох от ресторанта някъде към осем, но околните заведения още работеха — хората купуваха сирена и вино, хляб, дори се подстригваха. Италианците несъмнено знаят как да организират нещата. Изпих две бири в кафене „Фуниколаре“, после лениво излязох на главния площад. Немците и японците не се виждаха никъде — или си бяха по леглата, или, по-вероятно, ги бяха натикали в последния следобеден ферибот и ги бяха върнали на сушата. Сега имаше само местни хора, които стояха на групички от по пет-шест души и бъбреха в топлата вечер, под звездите, на фона на черното море и далечните светлини на Неапол. Изглежда за хората от града беше навик да се събират тук след вечеря, за да побъбрят половин час. Тийнейджърите седяха по стъпалата на църквата, а по-малките деца тичаха между краката на възрастните. Всички изглеждаха невероятно щастливи. Копнеех да съм част от всичко това, да живея на този зелен остров с прекрасните му гледки, дружелюбни хора и отлична храна, да се разхождам на този красив площад с несравнимата му тераса всяка вечер и да бъбря със съседите си.
Застанах малко встрани и започнах да изучавам динамиката на процесите. Хората ходеха от групичка на групичка, все едно бяха на коктейл. След време си прибираха децата и си тръгваха към дома, но идваха други. Никой не се задържаше повече от половин час, но иначе събранието продължаваше цялата вечер. Един млад мъж, явно отскоро в Капри, стоеше стеснително в края на една групичка мъже и се усмихваше на шегите им. След няколко секунди го включиха в разговора, буквално го дръпнаха с ръка, и съвсем скоро и той заприказва наравно с останалите.
Останах там цяла вечност, може би час и половина, после си тръгнах към хотела и си дадох сметка, че безкрайно, безнадеждно и за вечни времена съм влюбен в Италия.
Следващата сутрин беше мрачна. Хълмовете зад града бяха скрити зад пухеста мъгла, и сякаш някой през нощта беше прибрал Неапол от другата страна на залива. Не се виждаше нищо, освен равнина мъртво море и, отвъд него, кълбеста мъгла, като онази, от която излизат съществата от оня свят във второкласните филми. Смятах да се изкача на върха на хълма, до вилата на Тиберий, в която парият разбойник канел гости и карал да хвърлят по-неприятните от тях през укрепленията, на скалите долу, стотици метри в пропастта, но когато излязох от хотела, валеше студен, режещ дъжд, така че прекарах сутринта в обикаляне на кафенетата, пиене на капучино и вглеждане в небето. Към обяд, когато вече беше късно да разглеждам вилата, освен ако не остана още един ден, което не можех да си позволя, напуснах неохотно хотел „Капри“, слязох по стръмните и хлъзгави стъпала до кея, където си купих билет за бавен ферибот до Неапол. Неапол изглеждаше още по-лошо от Соренто и Капри, отколкото преди. Поразходих се покрай брега, но нямаше и следа от щастливи рибари, които кърпят мрежите си и пеят „Санта Лучия“, както горещо се бях надявал да бъде. Вместо това имаше само заплашителни на вид останки — цели планини, наистина — от боклуци на всеки ъгъл и пак хора, които продават лотарийни билети и дрънкулки в кашони.
Нямах карта, а представата ми за географията на града беше съвсем бегла, така че свърнах към вътрешността, с надеждата да попадна по случайност на някой сенчест площад с малки, но прилични хотелчета. Не може един град, дори и Неапол, да няма хубави кътчета. Вместо това се натъкнах на улици, каквито човек автоматично свързва с това място — зловещи, подобни на пещери павирани улички, с падаща мазилка по стените и пране, провиснало като знамена по въжета между балкони, които никога не виждат слънце. Беше пълно с въздебели жени и оставени на самотек деца, често голи от кръста надолу, с мръсни тениски.
Имах чувството, че съм попаднал на друг континент. Около 70 000 семейства в центъра на Неапол в наши дни живеят в претъпкани bassi — жилища без бани и течаща вода, понякога дори и без прозорци, като на места фамилии по петнайсет души живеят заедно в една-единствена стая. За най-лошия от тези квартали, Викариа, където се намирах в момента, се казваше, че е един от най-гъсто населените в Европа, а може би в света, след като разрушат Хонконг. И престъпността е подобаваща — особено по-дребните престъпления като кражбите на коли (29 000 годишно) и уличните грабежи. Въпреки всичко се чувствах достатъчно спокоен. Никой не ми обръщаше внимание, ако не броим някоя и друга заблудена усмивка и, най-вече по-младите хора, които от време на време подмятаха по мой адрес тарикатски остроумия, без обаче да са особено враждебни. С раницата си явно бях турист и, признавам, че стисках здраво ремъците, макар и да нямаше и следа от така наречените _scippatori_ — фамозните крадци на чанти, които се возят на моторетки. Явно си даваха сметка, че от мен най-много да отмъкнат някой и друг чифт мръсни гащи, парче недояден шоколад и опърпания Пътеводител за Южна Италия на X. В. Мортън.